Разнасяше се оглушителна музика, ехтяха смехове. Някой й подаде чаша, пълна с някаква зеленикава течност. Покрай нея с танцови стъпки мина жена, която носеше само бяла престилка и очила с голям диоптър, каквито използват микрохирурзите. Ив я хвана за ръкава.
— Къде е Дики?
— Тук някъде. Отивам да си налея още едно.
— Вземи моето питие. — Ив й подаде чашата си и се запровира между танцуващите двойки и лабораторното оборудване. Внезапно забеляза Дики, който седеше върху дълга маса; беше пъхнал ръка под полата на някаква пияна лаборантка.
Ив предполагаше, че жената е пияна иначе едва ли би позволила на Дики да я опипва с тънките си пръсти, напомнящи крака на паяк.
— Хей, Далас! — извика той щом я видя. — Ела да се повеселиш заедно с нас. Купонът не е шик като онзи у вас, но все пак си го бива.
— Къде са резултатите, които очаквам? Какъв е този цирк?
— Бъдни вечер е, миличка. Хайде, усмихни се и дай да се забавляваме.
Тя го сграбчи за ризата и го дръпна от масата.
— Четирима души са убити, една жена е в болницата, а ти ме съветваш да се забавлявам. Ах, ти, кривоглед глупако, незабавно искам резултатите от пробите.
— На Бъдни вечер лабораторията работи до два. — Дики безуспешно се опита да се освободи от хватката й. — А вече минава три часът, така че престани да се правиш на началничка.
— За бога, нима не осъзнаваш, че убиецът е на свобода? Нима не видя какво е сторил на жертвите си? Искаш ли да ти покажа видеофилмите, които е снимал, докато се е гаврил с тях? Нима искаш утре да научиш, че отново е отнел човешки живот, защото ти не си благоволил да свършиш работата си? Как ще седнеш на празничната маса като знаеш, че отчасти носиш вина?
— Ужасна си, Далас. И без това нямам нищо ново за теб. А сега ме пусни. — Когато Ив се подчини, той с комично достойнство оправи ризата си. — Да отидем в съседното помещение. Не е необходимо да помрачаваме празничното настроение на колегите.
Промъкнаха се през веселящите се лаборанти. Дики отключи вратата и възкликна:
— По дяволите, приятел, не можеш да се чукаш тук. Заведи дамата в склада, както правят всички останали.
Ив притисна слепоочията си, а мъжът и жената, които се съвокупляваха на пода, скочиха, грабнаха дрехите и излязоха, заливайки се от смях. „Всички ли обезумяват по Коледа?“ — питаше се тя.
— Виновен е пуншът — обясни Дики. — Приготвен е с истински ром и е доста силен. — Седна пред компютъра и му нареди да се включи, сетне заобяснява:
— Този път престъпникът беше оставил отпечатъци от пръстите си, но това вече ти е известно. Няма съмнения относно самоличността му. На местопрестъплението бяха открити следи от същото дезинфекционно средство, както и кутия с гримове като онези, които са били използвани върху предишните жертви. Нишките от тъкан, намерени от „метачите“, са от червения костюм, който ни изпрати за анализ. Този път убиецът няма да се измъкне, Далас. Когато застане пред съда тези доказателства ще бъдат предостатъчни.
— Какво са открили твоите хора при огледа на жилището му? Господи, трябва ми някаква улика, която да ми подскаже къде се е скрил.
— Ще останеш разочарована. Резултатът не е обнадеждаващ. Този тип е маниак на темата чистота. Върху мебелите нямаше дори прашинка, подът беше идеално измит. Все пак „метачите“ са намерили нишки от червения костюм, както и няколко косъма от брадата, която снощи беше оставил на местопрестъплението. Ако го заловиш и изправиш пред съда, моето заключение ще му осигури дълъг престой в затвора. Засега това е всичко.
— Добре. Изпрати информацията на компютъра ми в управлението, както и на Фийни.
Дики само сви рамене — и двамата знаеха, че вече би трябвало да го е сторил.
— Извини ме, че те откъснах от веселата компания.
— След един-два часа вече целият град ще празнува, Далас. Хората имат право да се позабавляват на Коледа.
— Прав си. Но в болницата лежи жена, която също има право да празнува.
Ив излезе на улицата и подложи лицето си на студения вятър, надявайки се главоболието й да премине. Съжаляваше, че не е поискала от Дики някаква таблетка, която да спре пулсиращата болка в слепоочията й. С изненада осъзна, че вече падаше мрак. През декември дневната светлина плахо се прокрадваше за по няколко часа и бързо биваше прогонена от нощната тъма.
Тя извади портативния си видеотелефон и набра домашния си номер.
— Нима още работиш? — обърна се към Рурк като забеляза, че лазерният факс бълваше съобщения.
— Вече привършвам.
— А аз имам още работа. Ще се прибера едва след един-два часа.
Рурк видя помътнелите й очи и разбра, че я измъчва главоболие.
— Къде отиваш?
— Лично ще претърся апартамента на Саймън. Може би хората ни са пропуснали нещо. Трябва да го направя, Рурк.
— Знам.
— Слушай, изпратих Пийбоди с моята кола. Апартаментът е недалеч от нас. Можеш ли да изпратиш автомобил да ме вземе?
— Разбира се.
— Благодаря. Щом свърша, отново ще ти се обадя, за да ти съобщя кога ще се прибера.
— Работи си спокойно, но непременно вземи нещо против главоболие, Ив.
Тя леко се усмихна.
— Нямам главоболие. Предлагам тази вечер да изпием няколко бутилки вино и страстно да се любим.
— Хм, бях решил да поиграем на шах, но щом имаш други идеи…
Ив искрено се разсмя и се почувства малко по-добре.
Изобщо не се изненада, когато стигна до сградата, където живееше Саймън, и видя, че Рурк я чака, седнал в колата.
— Можеше да изпратиш дроид.
— Нима си въобразяваше, че ще го сторя?
— Не. — Тя спря и разсеяно приглади косата си. — И не си въобразявам, че ще се съгласиш да останеш в колата, докато свърша.
— Виждаш ли колко добре сме се опознали. — Рурк пъхна ръка в джоба на елегантното си палто, извади миниатюрна кутийка и подаде на съпругата си мъничко синьо хапче. — Изпий го.
Ив се намръщи и стисна устни.
— Това е обикновено болкоуспокояващо. Не би могла да разсъждаваш логично, като те измъчва мигрена.
— Да не е от онези… другите таблетки?
— Не. Отвори уста. — Той пусна хапчето върху езика й. — Изгълтай го. Браво, моето момиче, много си послушно.
— Целуни ме отзад.
— Скъпа, през целия ден мечтая само за това. Между другото, донесох ти резервната чантичка с приспособленията.
— Слава богу, че поне ти си с ума си и не си се заразил от коледната треска. Благодаря — добави, когато Рурк й подаде чантичката и двамата тръгнаха към сградата. — Този път убиецът няма да ми се изплъзне. Разполагам с веществени доказателства и свидетели, знам, че е имал причини и възможност да убива.
— Има и още нещо: несесерът с гримовете, който престъпникът е оставил в апартамента на Пайпър Хофман, е уникален, защото е изработен по поръчка. — Той нежно замасажира врата й, опитвайки се да
