Лоугън, проектантът ми, досега доста добре ръководи отглеждането на открито. Не съм основала тази фирма, за да седя и да гледам как други вършат цялата работа.
— Страхотно! Тогава бих искала да се срещна с Лоугън, за да координираме идеите си.
Усмивката на Роз бе леко дяволита.
— Ще бъде интересно.
— Впрочем, щом и двете сме тук, какво ще кажеш да прегледаме бележките и скиците ми за основното търговско помещение? Ще можеш по-ясно да си представиш какво имам предвид, а и ще бъде по-просто за обясняване.
„Просто?“, помисли си Роз, докато слизаше по рампата с пъргавата си походка. Не мислеше, че отсега нататък ще има нещо просто. Но поне със сигурност нямаше да е скучно.
Четвърта глава
Всичко беше съвършено. Работеше много, но на този етап през повечето време планираше. Или организираше. Вече имаше идеи как могат и как трябва да станат нещата.
Някои хора биха се подразнили от склонността й да подрежда и проектира всичко, да налага възгледите си дори когато другите не разбират идеите й напълно, а може би особено тогава.
Но самата тя не я смяташе за недостатък.
Животът тече по-гладко, когато всичко е на мястото си.
Така вървеше нейният живот — доколкото зависеше от нея — до смъртта на Кевин. Детството й приличаше на лабиринт от противоречия, неразбиране и гняв. Практически остана без баща на три години, когато разводът раздели семейството й.
Единственият й спомен от напускането на Мемфис бе, че плака за татко си.
От този ден нататък винаги й се струваше, че с майка й са на противоположни мнения за всичко: от цвета, в който да бъдат боядисани стените, до плановете за празници и почивки.
Същите тези някои хора биха казали, че това е неизбежно, когато две твърдоглави жени живеят в една къща. Но Стела знаеше, че не е точно така. Тя беше практична и организирана, а майка й — разпиляна и спонтанна, което бе довело до четири несполучливи брака и три развалени годежа.
Майка й обичаше разточителството, шума и бурната романтика. Стела предпочиташе тишината, спокойствието и сигурността.
Не че не бе романтичка. Просто не прекрачваше границите на здравия разум.
Решението й да се обвърже с Кевин беше и разумно, и продиктувано от романтични чувства. Той бе мил, внимателен и стабилен. Имаха едни и същи желания. Дом, семейство, бъдеще. Винаги я караше да се чувства щастлива, закриляна и обичана. Господи, колко и липсваше!
Питаше се какво ли би казал за завръщането й тук с надежда за ново начало. Щеше да я насърчи. Винаги бе вярвал в нея. Бяха вярвали един в друг.
Той бе нейната опора в много отношения. Здравата основа, върху която тя изгради живота си след детство, изпълнено с разтърсващи скандали и неудовлетвореност.
Изведнъж съдбата й беше отнела тази здрава основа. Беше загубила опората си, любимия си, най- добрия си приятел и единствения човек на света, който можеше да обича децата й толкова, колкото самата тя.
Неведнъж през първите месеци след смъртта му я обземаше отчаяние, че никога не ще възвърне равновесието си.
Сега можеше да е опора за синовете си и щеше да направи всичко, на което е способна, за да им осигури добър живот.
Щом момчетата си легнеха, сядаше с лаптопа си срещу примамливия тих огън в камината, каквато на всяка цена щеше да има в спалнята на следващия си дом.
Не беше най-подходящата поза за работа, но тя не се решаваше да поиска от Роз разрешение да превърне някоя от свободните стаи в домашен офис.
Все още не.
На първо време щеше да свикне така. Всъщност бе удобно и приятно да съставя план за следващия ден, изтегната на разкошното старо легло.
Имаше списък с телефонни номера, на които възнамеряваше да позвъни — на доставчици и фирми за производство на градински аксесоари и саксии. Трябваше да въведе нова система за ценообразуване, с цветни диаграми. Да инсталира програма за издаване на фактури.
Трябваше да поговори с Роз за сезонните работници. Кого да назначат, колко хора са нужни какви да бъдат индивидуалните и груповите задължения.
Все още не се бе срещнала с проектанта. Нима наистина цяла седмица не можеше да намери време да отговори на едно телефонно обаждане? Написа името Лоугън Кътридж с удебелен шрифт и го подчерта.
Погледна часовника и си напомни, че работоспособността през деня зависи от здравия сън през нощта.
Отнесе лаптопа до тоалетката, за да го включи за зареждане. Наистина имаше нужда от домашен офис.
Изпълни обичайния си ритуал преди лягане. Старателно свали грима си с крем и когато погледна чистото си лице в огледалото, забеляза новите следи, оставени от безмилостното време. Нанесе крем за уморени клепачи, балсам за устни и нощен хидратант, които бяха строени според реда на употреба върху тоалетката. След като намаза с крем и ръцете си, прекара няколко минути в търсене на бели косми. Понякога безмилостното време бе коварно.
Искаше й се да е по-красива. Да има по-правилни черти и прави коси в по-приемлив цвят. Веднъж ги боядиса в кестеняво, но изглеждаше ужасно. Така че трябваше да се примири и да живее с…
Неволно си бе затананикала наум и се намръщи на отражението си в огледалото. Коя беше песента? Странно как бе влязла в главата й, щом дори не си спомняше откъде е.
Осъзна, че не звучи в съзнанието й, а наистина я чува. Нежен приспивен напев, който идваше от стаята на момчетата.
Питайки се каква работа има Роз при тях в единадесет вечерта, Стела посегна към общата врата.
Когато я отвори, песента замлъкна. На слабата светлина на нощната лампа с картинка на Хари Потър видя синовете си да спят спокойно в леглата си.
— Роз? — прошепна тя и влезе.
За миг потръпна. Защо беше толкова студено? Бързо и безшумно пристъпи към вратите на терасата и се увери, че са здраво заключени, както и прозорците. И вратата за коридора. Отново се намръщи.
Можеше да се закълне, че е чула нещо. Бе почувствала нещо. Но студа вече го нямаше, а единственият шум в стаята беше равномерното дишане на децата й.
Приглади одеялата им, както правеше всяка вечер, и целуна и двамата по челата.
И остави съединяващата врата отворена.
На сутринта нехайно си каза, че просто й се е сторило. Люк не можа да открие любимата си тениска, а Гевин се сборичка с Паркър по време на сутрешната му разходка и се наложи да го преоблече. В резултат почти не й остана време да пийне кафе и да хапне кифличката, която Дейвид настойчиво и предложи.
— Ще кажеш ли на Роз, че съм тръгнала рано? Искам да свърша с преддверието, преди да отворим в десет.
— Излезе преди час.
— Преди час? — Стела погледна часовника си. Беше си поставила за цел да се приспособи към графика на Роз, но явно се проваляше. — Спи ли изобщо?
— Тя е рано пиле, което не просто пее, а успява да изнесе цял утринен концерт преди закуска.
— Извинявай, но трябва да бягам. — Втурна се към вратата, но се спря. — Дейвид, всичко е наред с момчетата, нали? Ако има проблем, ще ми кажеш, обещаваш ли?
— Дадено. Просто се забавляваме. Днес, след училище, ще потренираме гонитба с ножици и други неща, които могат да ни извадят очите, а после ще си поиграем със запалителни вещества.
