— Благодаря. Вече съм напълно спокойна. — Наведе се и потупа Паркър за последен път. — Дръж този тип под око.
Лоугън Кътридж нямаше и минута почивка. Дъждът бе забавил личния му проект толкова, че отново щеше да отложи някои от най-приятните си занимания, за да изпълнява професионални задължения.
Това не представляваше голям проблем. Гледаше на проектирането на градини като на работа която няма край. Никога не можеше да бъде завършена. Не трябваше да я приема за завършена. Когато човек работеше с Природата, Природата беше шефът. Беше капризна, непредсказуема и винаги очарователна.
Човек трябваше постоянно да е нащрек да е готов да изпълнява прищевките й и да прави компромиси според настроенията й. Предварителното планиране до последната подробност бе начинание, обречено на неуспех а на света имаше предостатъчно други неща, носещи разочарование.
Днес Природата бе благоволила да му дари един хубав слънчев ден и той щеше да го използва, за да се посвети на личния си проект. Това означаваше да действа сам, както винаги предпочиташе, и да отскочи да нагледа обекта, на който работеха двамата му помощници.
Трябваше да вземе от Роз дръвчетата, които бе набелязал за своя лична употреба, да ги откара обратно до къщата си и преди пладне да ги засади.
Или поне до един часа. Най-късно до два.
Щеше да види как ще се развият нещата.
Единственото, за което не намери време, бе срещата с новата управителка назначена от Роз. Първо, не можеше да си обясни защо Роз е наела управител, и второ, защо жена от севера. Струваше му се, че се справя достатъчно добре с ръководството на фирмата си и сама и че няма нужда от някаква бързоречна новачка, която да се бърка в системата.
Харесваше му да работи с Роз. Тя се интересуваше единствено от крайния резултат и не навлизаше в неговата територия твърде често. Обичаше работата, както и той, и притежаваше инстинкт за нея. Затова бе готов да изслуша и обмисли всяко нейно предложение.
Плащаше добре и не мъмреше никого за дребни неща.
Подозираше, че новата управителка ще се окаже само пречка по пътя му.
Нали вече беше започнала да му досажда с хладния си северняшки говор — получаваше от нея гласови съобщения за разпределяне на работното време, системи за издаване на фактури и съставяне на каталози.
Той пет пари не даваше за тези неща и нямаше намерение да се заинтересува от тях.
С Роз бяха изградили система. Система, която действаше безупречно — и клиентите бяха доволни.
Защо да променят тази сполучлива тактика?
Мина с големия си пикап през паркинга, придвижи се между купчините пръст, пясък и дървени греди за градински конструкции и заобиколи товарната рампа.
Вече бе избрал и обозначил това, което искаше, но преди да го натовари, реши да хвърли още един поглед. Сети се за няколко вечнозелени вида, които навярно щеше да намери в сектора с подготвени за засаждане дръвчета.
Харпър му бе ашладисал две върби и цял жив плет от божури. Тази пролет щяха да са готови, както и множество резници, за които Роз му бе помогнала.
Продължи през редовете дръвчета, но изведнъж направи рязък завой и спря.
„Нещо не е наред“, каза си той. Всичко беше променено и разместено. Къде бе дрянът му? Къде, по дяволите, бяха изчезнали рододендроните и планинските лаври, на които лично бе поставил етикети? Къде беше проклетата му магнолия?
Намръщи се на една върба и започна внимателен, подробен оглед на тази част от градинарския център.
Всичко изглеждаше различно. Дръвчетата и храстите вече не представляваха интересна еклектична смесица от видове, а бяха строени като представителни армейски части. Подредени по азбучен ред за негов ужас. Според скапаните латински наименования.
Храстите бяха отделени и организирани по същия идиотски начин.
Намери дръвчетата си и разтреперан от гняв, ги превози с количка до пикапа си. Мърморейки на себе си, реши да отиде до наскоро засадените фиданки и внимателно да ги извади. При него щяха да се намират на по сигурно място. Очевидно.
Но първо трябваше да намери Роз и да оправи тази бъркотия.
Застанала на висока подвижна стълба, въоръжена с кофа вода, сапун и парцал, Стела атакува най- горния рафт, който беше разчистила. „Едно забърсване — реши тя — и ще е готов за излагане на новата стока“. Представяше си подредени по цвят декоративни саксии, а между тях — вазички с различни клонки за украса. Като добавеше още аксесоари, например плетени кошнички, водоскоци, камъчета и мозайка, щеше да се получи нещо.
Атрактивната аранжировка щеше да доведе до импулсивни покупки.
Щеше да премести добавките за почва, торовете и пестицидите до страничната стена. Те бяха необходими материали, които не се купуваха импулсивно. Клиентите, търсещи неща от подобно естество, щяха да се отправят натам и неволно да докосват висящите камбанки, докато минават покрай пейката и бетонното сандъче, което възнамеряваше да сложи. След още няколко промени всичко щеше да дойде на мястото си и да привлича клиентите към сектора със саксийни растения, сандъчета за тераса и градински мебели, преди да продължат към цветята за засаждане в лехи.
Разполагаше с час и половина, преди да отворят, и ако успееше да придума Харпър да й помогне с тежките неща щеше да успее.
Чу стъпки, идващи откъм задния вход, и отмести кичур коса от лицето си.
— Напредвам — започна тя. — Знам, че все още няма завършен вид, но…
Гласът й секна, щом го видя.
Дори застанала на стълбата, се почувства като джудже в сравнение с него. Беше висок най-малко метър и деветдесет. Строен, с широки рамене и мускули, изпъкващи под избелелите джинси, изцапани на едното бедро. Бе облякъл плътна спортна жилетка върху бяла тениска, а ботушите му изглеждаха толкова стари и издраскани, че тя се запита защо все още не ги е прежалил и не им е устроил подобаващо погребение.
Дългите му, чупливи и разрошени коси имаха цвета, който се бе опитала да постигне единствения път, когато бе боядисала своите.
Не би го нарекла красавец. Всичко в него й се струваше грубо и сурово: стиснатите устни, хлътналите бузи, острият нос и изразът на очите. Бяха зелени, но не като на Кевин. Изглеждаха тъжни, дълбоки и сякаш горяха под смръщените му вежди.
Не, не беше красив, но от него струеше поразителна сила. Струваше й се, че ако някой посегне да го удари с юмрук, ще счупи ръката си.
Усмихна се, питайки се къде са Роз или Харпър. Или който и да е.
— Извинявайте. Все още не сме отворили. С какво мога да ви бъда полезна?
О, този глас му изглеждаше добре познат. Същият, който бе оставил досадните съобщения, изречени с хладен, суховат тон, за функционално-организационен план и пазарни цели.
Беше очаквал външността й да подобава на жена, говореща по този начин. „Обичайна грешка“, каза си той. Нямаше нищо хладно и суховато в буйните червени коси, които се бе опитала да укроти, като ги върже под някаква смешна забрадка, или в плахия израз на големите и сини очи.
— Преместили сте дръвчетата ми, по дяволите!
— Съжалявам.
— Е, има за какво. Не го правете повече.
— Не знам за какво говорите. — Стела хвана по-здраво, кофата за всеки случай и слезе от стълбата. — Поръчали сте дръвчета? Ако ми кажете името си, ще намеря поръчката ви. Въвеждаме нова система и…
— Не е нужно да поръчвам нищо, а новата ви система не ми харесва. Какво правите тук, по дяволите? Къде е всичко?
Говорът му бе местен, а тонът му издаваше нескрито раздразнение.
