Нора Робъртс
Синя далия
Пролог
Мемфис, Тенеси
Август 1892 г.
Раждането на копеле не влизаше в плановете й. Когато узна, че е заченала дете от любовника си, шокът и паниката бързо преминаха в гняв.
Имаше начини да се справи с това, разбира се. Жена в нейното положение имаше връзки. Но се боеше да ги използва, боеше се от лекарите, извършващи аборти, почти толкова, колкото от нежеланото създание, което растеше в нея.
Любовницата на мъж като Реджиналд Харпър не можеше да си позволи бременност.
Виждаха се от близо две години и досега той се бе грижил добре за нея. О, знаеше, че поддържа връзки и с други жени — между които и съпругата му, — но те не я интересуваха.
Все още беше млада и красива. Приемаше младостта и красотата си като стока, с която може да търгува. Правеше го почти десетилетие — без угризения и с каменно сърце. Стараеше се винаги да ги използва и бе добавила към тях изтънченост и чар, наблюдавайки и имитирайки дамите, посещавали великолепната къща край реката, където бе работила майка й.
Беше образована… донякъде. Но по-важно от книгите и музиката бе това, че е овладяла изкуството на флирта.
За пръв път се продаде на петнадесет и прибави към ценните си качества и опит. Но нямаше намерение вечно да проституира, нито пък да работи като домашна помощница или да бие път до фабриката и обратно ден след ден. Знаеше каква с разликата между уличница и държанка. Една проститутка предлагаше само бърз секс за жълти стотинки и мъжът я забравяше още преди да е закопчал дюкяна си.
А една държанка — стига да е умна и да умее да постига целите си — предлагаше, освен уютната мекота между краката си, романтика, изтънченост, приятни разговори и забавни преживявания. Тя беше компаньонка, утеха и еротична фантазия. Една амбициозна държанка знаеше как да получава много, без да е твърде настойчива.
Амелия Елън Конър имаше амбиции.
И ги бе постигнала. Поне повечето.
Бе избрала Реджиналд много внимателно. Не блестеше нито с красота, нито с особен ум, но след старателно проучване се бе уверила, че е доста богат и често изневерява на кльощавата си порядъчна съпруга, която властваше над Харпър Хаус.
Той имаше любовница в Начес, а се говореше и за друга в Ню Орлиънс. Можеше да си позволи още една и Амелия си бе поставила за цел да го съблазни. Бе успяла.
Двадесет и четири годишна, вече живееше в красива къща в южната част на Мейн и имаше три прислужници, гардероб, пълен с красиви дрехи, и ковчеже с лъскави бижута.
Вярно, че дамите, на които завиждаше, нямаше да я приемат в обществото си, но съществуваха по- либерални кръгове, в които жени в подобно положение бяха добре дошли и дори гледани със завист.
Тя организираше разточителни приеми. Пътуваше. Живееше.
След малко повече от година, откакто Реджиналд я бе настанил в тази красива къща, хитро и старателно изграденият й малък свят рухна.
Реши да крие от него, докато събере смелост да посети квартала с червените фенери и да се избави от проблема. Но той я хвана, когато тя получи ужасно гадене, и тъмните му проницателни очи се приковаха в нея.
Веднага разбра.
Зарадва се и й забрани да прекъсва бременността. За неин ужас, подари й гривна със сапфири по този повод.
За нея детето бе нежелано, но не и за него.
Затова беше започнала да се замисля как може да се възползва. Като майка на детето на Реджиналд Харпър — копеле или не, — имаше право на грижи до края на живота си. Може би той щеше да загуби интерес да идва я леглото й, когато младежката й свежест изчезне и красотата й повехне, но щеше да издържа и нея, и детето.
Съпругата му не го бе дарила със син. А тя би могла. Сигурна беше, че ще роди син.
През последните мразовити дни на зимата реши да задържи детето и започна да крои планове за бъдещето.
Тогава се случи нещо странно. То помръдна в нея. Трептене и протягане, закачливи ритвания. Почувства нежелания плод като свое дете.
Растеше в нея като цвете, което единствено тя можеше да вижда, усеща и познава. И започна да изпитва несравнимо силна обич към него.
В изтощителния летен зной тя цъфтеше и за първи път в живота си чувстваше привързаност към нещо друго, освен към самата себе си и спокойния си охолен живот.
Детето, нейният син, имаше нужда от нея. Щеше да го закриля с цената на всичко.
С ръце върху издутия си корем, даваше наставления за обзавеждането на детската стая. Бледозелени стени с бели дантелени пердета. Дървено конче, купено от Париж, и ръчно изработено детско креватче, донесено от Италия. Напълни миниатюрния гардероб с малки дрешки. Ирландска и бретонска дантела, френска коприна На всичките имаше избродиран монограм с инициалите на бебето. Щеше да носи името Джеймс Реджиналд Конър.
Тя щеше да има син. Най-сетне нещо свое. Някой, когото да обича. Щяха да пътуват заедно, тя и красивото и момченце. Щеше да му покаже света. Да го изпрати да учи в най-добрите училища. То бе нейната гордост и радост, цялото й сърце, В онова горещо лято Реджиналд идваше в къщата й все по-рядко и тя бе доволна от това.
Той бе просто мъж. А създанието в нея — син.
Никога вече нямаше да е сама.
Когато почувства първите родилни болки, не изпита страх. Докато се мъчеше, плувнала в пот, в съзнанието и имаше само един образ. Нейният Джеймс. Нейният син. Нейното дете.
Очите й се замъглиха от изтощение, а жегата, сякаш добила образа на живо, дишащо чудовище, й се струваше по-непоносима от болките.
Видя лекаря и акушерката да се споглеждат. Намръщено, изпод вежди. Но тя бе млада и здрава, щеше да се справя.
Загуби представа за времето. Часовете се нижеха, докато пламъкът на газената лампа хвърляше трептящи сенки из стаята. Сред вълните на изтощение чу тих плач.
— Синът ми! — По бузите й потекоха сълзи. — Моят син.
Акушерката и попречи да се надигне и прошепна:
— Спокойно. Пийнете малко. Починете си.
Отпи глътка, за да облекчи паренето в гърлото си, и усети вкус на лауданум. Преди да се възпротиви, започна да се унася в дрямка, все по-дълбоко, все по-далеч.
Когато се събуди, плътните пердета на прозорците бяха спуснати и в стаята бе сумрачно. Раздвижи се и видя лекаря да става от стола си и да се приближава, за да премери пулса й.
— Синът ми. Моето бебе. Искам да видя бебето си.
— Ще изпратя някого за супа. Дълго спахте.
— Синът ми! Сигурно е гладен. Нека ми го донесат.
— Госпожо, съжалявам. — Докторът седна на ръба на леглото. Очите му изглеждаха много бледи, с тревожен израз. — Детето се роди мъртво.
В сърцето й се впиха чудовищните, зли, изгарящи нокти на скръб и страх.
— Чух плача му! Лъжете! Защо изрекохте тези ужасни думи?
— Тя дори не проплака. — Лекарят внимателно хвана ръцете й. — Раждането бе дълго и трудно. Накрая изпаднахте в делириум. Съжалявам, госпожо. Родихте мъртво момиченце.
Дори за миг не повярва. Нададе яростни викове, стонове и ридания и бе упоена, а когато се събуди, отново започна да крещи, ридае и стене.
