— Е, тя вече си тръгна.
— Слава богу!
Стела си пое дълбоко дъх. „Никакви спорове“, помисли си тя, докато стомахът й се свиваше и отпускаше като юмрук. Чувстваше се твърде уморена, за да спори.
— Децата спят. Изтощени са. Утре… ще видим какво ще правим утре. Времето ще покаже. — Наклони глава назад и затвори очи. — Не преставам да мисля, че всичко това е ужасен сън и всеки момент ще се събудя до Кевин. Не мога… просто не мога да си представя живота си без него. Няма да го понеса. — Сълзите отново бликнаха. — Мамо, не знам какво да правя.
— Той имаше застраховка, нали?
Стела примигна и втренчи поглед в майка си, която слагаше чашата с кафе пред нея.
— Застраховка „Живот“? Нали имаше?
— Да, но…
— Трябва да се обърнеш към адвокат за дело срещу авиокомпанията. Най-добре е да мислиш практично. — Карла седна със своето кафе. — За това те бива най-много.
— Мамо… — бавно заговори Стела, сякаш превеждаше от неразбираем чужд език, — Кевин е мъртъв.
— Зная, Стела. И съжалявам. — Карла протегна ръка и докосна нейната. — Зарязах всичко и дойдох да ти помогна, нали?
— Да.
Не трябваше да забравя това. Длъжна беше да го оцени.
— Този свят е шибано място, щом млади хора си отиват така нелепо. Жалко е. Никога не ще го проумея.
— Разбира се. — Стела извади кърпичка от джоба си и изтри сълзите. — Аз също.
— Харесвах го. Но безспорно сега си в трудно положение. Сметки за плащане, деца за отглеждане. Вдовица с две подрастващи момчета. Малцина мъже ще приемат вече готово семейство, предупреждавам те.
— Не искам мъж, който да ни приеме. За бога, мамо!
— След време ще искаш — увери я Карла. — Вслушай се в съвета ми и се погрижи следващият да е мъж с пари. Не допускай грешки. Загуби съпруга си и ти е трудно. Наистина е трудно. Но всеки ден жени губят съпрузите си. По-добре е така, отколкото да преживееш развод.
Болката в стомаха на Стела беше твърде остра, за да е от скръб, и твърде хладна, за да е от гняв.
— Мамо! Днес беше възпоменателната служба за Кевин. Прахът му все още е в проклетата кутия в спалнята ми.
— Нали искаше помощта ми? — Карла завъртя лъжичката. — Опитвам се да ти я дам. Постарай се да изкопчиш колкото може повече от онази авиокомпания, осигури си прилична сума настрана. И не се обвързвай с неудачник като онези, на които попадам аз. Не вярваш, че разводът също е тежък удар? Не си го преживяла, нали? Е, аз цели два пъти. Трябва да ти кажа, че ми предстои и трети. Писна ми от онзи кучи син. Нямаш представа на какво ме подлага. Не само е устат грубиян, а и подозирам, че ми изневерява. — Изправи се, засуети се наоколо за миг и си отряза парче сладкиш. — Ако си въобразява, че ще се примирявам с това, жестоко се лъже. Искам да видя физиономията му, когато му сервират документите. Днес.
— Съжалявам, че третият ти брак не потръгна — сковано каза Стела. — Но ми е малко трудно да проявя съчувствие, защото сама си направила избора да се омъжиш за трети път, както и да се разведеш. Кевин е мъртъв. Съпругът ми е мъртъв и това не е мой избор, по дяволите!
— Нима мислиш, че на мен ми е лесно? Идвам тук, за да ти помогна, а се сблъсквам с празноглавата кукла на баща ти.
— Тя е негова съпруга и винаги се е държала любезно и с теб. Винаги е била добра към мен.
— Само пред очите ти. — Карла натъпка хапка от сладкиша в устата си. — Мислиш, че си единствената, която има проблеми? Че само теб те мъчи главоболие? Няма да бъдеш толкова безразлична, когато наближиш петдесетте и трябва да се справяш сама в живота.
— Ти отдавна си ги прехвърлила, мамо, а че си сама, отново е твой избор.
В тъмните проницателни очи на Карла проблесна гняв.
— Този тон никак не ми харесва, Стела. Не съм длъжна да го търпя.
— Разбира се, че не си. Всъщност може би е най-добре и за двете ни да си тръгнеш. Още сега. Идеята се оказа глупава. Не знам какво съм си мислила.
— Щом ме гониш, добре. — Карла стана от масата. — И аз искам час по-скоро да продължа собствения си живот. Винаги си била неблагодарна. Не можеш да живееш, без да ме тормозиш. Следващия път, когато търсиш рамо, на което да поплачеш, обади се на онази селянка, втората си майка.
— О, ще й се обадя — промърмори Стела, докато Карла вървеше към вратата. — Не се и съмнявай.
Стана, отнесе чашата си до мивката и я стовари така силно, че я счупи. Искаше й се да разбие всичко около себе си на пух и прах — така както бе разбито сърцето й. Да всее такъв хаос в света, какъвто бе настанал в живота й.
Вместо това, остана подпряна с ръце на ръба на мивката, молейки се майка й бързо да опакова багажа си и да си тръгне. Откъде й бе хрумнало, че иска да остане? Отношенията им винаги щяха да са същите. Напрегнати, враждебни. Никаква близост и разбиране.
Господи, колко се нуждаеше от нечие рамо, поне за една нощ! Утре щеше да продължи напред. Но тази нощ копнееше за прегръдка, ласка и утеха.
С треперещи ръце събра парчетата порцелан от мивката и заплака, докато ги изхвърляше в кошчето за смет. След това отиде до телефона и повика такси за майка си.
Не размениха нито дума повече и Стела реши, че така е най-добре. Затвори вратата, заслушана в заглъхващото бръмчене на колата.
Щом остана сама, нагледа децата, придърпа одеялата им и нежно ги целуна по челата.
Те бяха единственото, което й бе останало. А тя беше единственото, което имаха.
Щеше да е по-добра майка. Закле се в това. По-търпелива. Никога, никога нямаше да ги разочарова. Нямаше да си отиде точно когато им е най-необходима.
Когато се нуждаят от подкрепа, щеше да им я даде. Независимо от всичко. Независимо кога.
— Вие сте на първо място за мен — прошепна тя. — Винаги ще бъдете.
В спалнята отново се съблече и извади от гардероба стария памучен халат на Кевин. Когато се загърна с него и усети познатия му опияняващ мирис, болката отново скова сърцето й.
Сгуши се на леглото, придърпа предниците на халата по-плътно, затвори очи и отправи молитва утрото да дойде по-скоро. Готова бе да посрещне новия ден.
Втора глава
Харпър Хаус
Януари 2004 г.
Не биваше да изпитва страх от къщата или от господарката й. И двете имаха изградена репутация.
За къщата се говореше, че е красиво старо здание, с градина, която може да съперничи на райската. Преди малко сама се увери в това.
Жената имаше славата на интересна личност, малко самотна и „с труден характер“. Стела знаеше, че това можеше да означава какво ли не — от човек със силна воля до коравосърдечна кучка.
Каквато и да беше истината, трябваше да я приеме. Напомни си го, докато едва потискаше желанието си да стане и нервно да закрачи из стаята. Бе преживяла и по-трудни моменти.
Нуждаеше се от тази работа. Не само заради заплатата, макар и да бе доста щедра, а заради престижа, предизвикателството и чувството, че върши нещо полезно. По-значимо от въртенето в омагьосан кръг у дома.
Имаше нужда от живот, нещо повече от броене на дните между чековете за заплата, които се стопяваха, когато плати сметките. Макар и да звучеше като банална фраза от книгите за самоусъвършенстване, имаше нужда от нещо, което да й носи предизвикателства и удовлетворение.
