— Дълго ви накарах да чакате, нали?
„Бъди откровена“, напомни си Стела.
— Малко, но беше приятно да поседя в тази стая и да пийна хубаво кафе в стафордширски порцелан.
— Дейвид обича да се държи като гостоприемен домакин. Имах малко работа в оранжерията, забавих се.
Стела отбеляза, че тонът й е енергичен. Не рязък — говорът, характерен за Тенеси, просто не можеше да звучи рязко, — а по-скоро бодър и делови.
— Изглеждате по-млада, отколкото очаквах. На колко години казахте, че сте — тридесет и три?
— Да.
— А синовете ви са… на шест и на осем?
— Точно така.
— Не сте ги довели със себе си?
— Не. В момента са при баща ми и втората му съпруга.
— С Уил и Джолийн сме добри приятели. Как са те?
— Добре. Радват се на внуците си.
— Не се и съмнявам. Баща ви често показва техни снимки и сякаш ще се пръсне от гордост.
— Една от причините да се преместя тук е да могат да прекарват повече време с тях.
— Добра причина. Аз също обичам малки момчета. Липсва ми присъствието им. Фактът, че водите две, повлия във ваша полза. Автобиографията ви, препоръката на баща ви и писмото от бившия ви работодател… е, всичко това не беше излишно. — Взе си бисквита от подноса и отхапа от нея, не откъсвайки поглед от лицето на Стела. — Нужен ми е организатор, човек с творческо мислене, упорит и буквално неуморен. Държа хората, които работят за мен, да следват моето темпо, а то никак не е леко.
— Вече разбрах това. — „Добре — помисли си Стела, — и аз ще говоря решително и направо по същество“. — Имам диплома със специалност управление на градинарски център. Винаги съм се занимавала с това, с изключение на трите години, през които стоях у дома, за да се грижа за децата си, но тогава междувременно успях да проектирам своята градина и тези на няколко съседи. Откакто почина съпругът ми, преди повече от две години, сама възпитавам синовете си и работя в своята област. Справям се добре и с двете. Мога да следвам темпото ви, госпожо Харпър. Никога не се предавам.
„Може би“, помисли си Роз.
— Може ли да погледна ръцете ви? — С известна неохота Стела ги протегна напред. Роз остави кафето си и ги пое в своите. Завъртя ги, огледа дланите и прокара палци по тях. — Знаете как се работи.
— Да, знам.
— Официалният костюм ме накара да се усъмня, въпреки че е прекрасен — усмихна се Роз и доизяде бисквитата. — От няколко дни насам е доста влажно. Да намерим чифт гумени ботуши, за да не съсипете тези хубави обувки. Ще ви покажа всичко.
Ботушите се оказаха възголеми, с грозен цвят на брезент, но влажната земя и натрошеният чакъл наистина биха съсипали новите й обувки.
Нейната външност едва ли имаше значение в сравнение със създаденото от Розалинд Харпър.
„В градината“ заемаше западната част на имението. Офисите на фирмата се намираха откъм пътя, а зелените площи започваха от входа, простираха се от двете страни на алеята за паркиране и бяха съвършено оформени. Дори през януари за Стела бе очевидно, че за тях се полагат грижи и се прилага творчески подход при подбора и разпределението на вечнозелените растения, декоративните храсти и издигнатите лехи, в които навярно имаше луковици и корени на цветя, поникващи всяка година, и през пролетта, лятото и есента щяха да греят в ярки цветове.
Един поглед и стигаше, за да реши, че не просто иска работата, а трябва на всяка цена да я получи. През тялото й премина тръпка на страстно желание, каквото би разпалил невероятно привлекателен мъж.
— Не исках офисите да се намират близо до къщата — сподели Роз, когато паркира пикапа. — Не исках да виждам търговски постройки през прозорците на салона. Семейство Харпър винаги е имало усет за бизнес. Дори когато земите на това имение, върху които сега са построени къщи, са били памукови плантации.
Устата на Стела бе така пресъхнала, че не можа да проговори, а само кимна. Голямата къща не се виждаше оттук. Малка естествена гора я скриваше от погледа и не позволяваше на ниските сгради, в които се помещаваха офисите на центъра и повечето оранжерии, да загрозяват изгледа от прозорците й.
А старият червен кестен бе просто великолепен!
— Тази част е отворена за посетители през цялата година — продължи Роз. — Развиваме всички възможни дейности, предлагаме разнообразни саксийни растения и книги за градинарство. Най-големият ми син ми помага в управлението, но предпочита работата в оранжериите или навън. В момента имаме две временни служителки. След няколко седмици ще са ни нужни още.
„Време е да се включиш в играта“, каза си Стела.
— През март започва най-натовареният сезон в тази зона.
— Точно така.
Роз я поведе по асфалтова рампа към ниска бяла постройка с безупречно чиста площадка пред входа.
Стела забеляза два дълги и широки плота от двете страна на вратата. Влизаше предостатъчно светлина, за да създаде весело настроение. Множество рафтове бяха отрупани с торове, добавки за облагородяване на почвата, пестициди и въртящи се стелажи със семена. На други бяха подредени разноцветни саксии, подходящи за подправки и стайни растения. Имаше витрини с камбанки за окачване, гравирани плочки и други аксесоари.
Жена със снежнобели коси бършеше прах от витрина със слънчеви часовници. Беше в бледосиня жилетка с избродирани рози върху бяла риза, която изглеждаше идеално колосана.
— Руби, това е Стела Ротшилд. Развеждам я из центъра.
— Приятно ми е.
Стела забеляза, че жената я преценява с поглед, явно разбрала, че е кандидатка за работа, но усмивката й изглеждаше много сърдечна.
— Вие сте дъщерята на Уил Дули, нали?
— Да, същата.
— От, Севера.
„Каза го така, сякаш става дума за страна от Третия свят със съмнителна репутация“, с насмешка си помисли Стела.
— Да, от Мичиган. Но съм родена в Мемфис.
— Така ли? — Усмихна й се с повече топлота. — Е, това все пак е нещо. Напуснали сте щата като малка, нали?
— Да, с майка си.
— А сега сте решили да се върнете, а?
— Вече се върнах — поправи я Стела.
— Е, добре — колебливо промълви Руби, което означаваше: „Ще видим“. — Навън е доста мразовито днес — продължи тя. — Най-добре е човек да не показва носа си. Но можете да разглеждате колкото искате.
— Благодаря. Винаги бих предпочела градинарски център пред всяко друго място.
— Този надминава всички останали. Роз, Мерилий Букър дойде и купи онзи дендробиум. Не можах да я разубедя.
— По дяволите, ще увехне след седмица.
— Дендробиумите са лесни за отглеждане — изтъкна Стела.
— Не и за Мерилий. Нищо не разбира от растения. Съсипва всичко, до което се докосне. Трябва да забранят на тази жена да се доближава на повече от десет метра от каквото и да е живо същество.
— Съжалявам, Роз. Но я накарах да обещае, че ще го донесе тук, ако забележи, че не изглежда
