си позволя да греша. Зная как и какво да засадя, какви цени да сложа, как да проектирам, да зареждам стока и да се отнасям с персонала си и клиентите. Имам организационни способности.
— Бих казала, че сте напълно права. Тогава… за какво ви е нужен човек като мен?
— Защото между всички неща, които умея и съм вършила, има някои, които не ми допадат. Не обичам да организирам. А и станах твърде голям шеф, за да се занимавам сама с това как и какво да предлагаме. Търся свеж поглед, свежи идеи и находчивост.
— Разбирам. Едно от изискванията беше управителят на градинарския център да живее в къщата ви поне през първите няколко месеца. Аз…
— Не беше просто изискване, а задължително условие. — Строгият тон накара Стела да разбере какво имат предвид хората под труден характер, когато говорят за Розалинд Харпър. Започваме рано и работим до късно. Имам нужда от човек, който да бъде на разположение, поне докато се уверя, че сме влезли в ритъм. Мемфис е твърде далеч и ако не си готова почти веднага да си купиш къща на не повече от петнадесет километра от моята, нямаш друг избор.
— Имам двама палави синове и куче.
— Обичам палави момчета и нямам нищо против куче, стига да не рови. Ако започне да рови в градината ми, това ще бъде проблем. Къщата е голяма. Има предостатъчно място за теб и синовете ти. Бих ти предложила къщата за гости, но не мога да изгоня Харпър оттам дори с динамит. Най-големият ми син — обясни тя. — Искаш ли работата, Стела?
Отвори уста, но си пое дъх и помълча няколко мига, преди да отговори. Нали вече бе преценила какво рискува, като дойде тук? Време беше да започне да се стреми към целите ся. Едно-единствено условие не би я разколебало при толкова много предимства.
— Да, госпожо Харпър, много искам да я получа.
— Тогава си назначена. — Роз й подаде ръка. — Можеш да донесеш нещата си утре, най-добре още сутринта, и ще ви настаним. Ще ви дам два дни, докато момчетата свикнат.
— Благодаря. Много се вълнуват, но и са малко изплашени. — „Както и аз“, призна тя пред себе си. — Държа да бъда откровена с вас, госпожо Харпър. Ако момчетата не са щастливи, след като прекарат известно време тук, ще се наложи да поговорим отново.
— Ако това ме притесняваше, не бих те назначила. Наричай ме Роз.
Реши да отпразнува събитието, като купи бутилка шампанско и газиран сайдер на път за дома на баща си. Заради дъжда и обиколния път попадна в следобедно задръстване. Хрумна й, че колкото и неловко да се чувства в началото, нямаше да е зле да живее там, където работи.
Бе получила работата! Работа-мечта за нея. Все още не знаеше що за шефка ще е Розалинд Харпър, която бе настояла да я нарича Роз. Освен това имаше доста да учи за процеса на работа в градинарски център в този край и не знаеше как другите служители ще приемат нареждания от една новодошла. При това от Севера.
Все пак нямаше търпение да започне.
Момчетата щяха да тичат на воля из… имението Харпър, както предполагаше, че трябва да го нарича. Все още не беше готова да си купи къща, не и преди да е сигурна, че ще се установят тук, не и преди да е имала време да огледа всички жилищни зони. В дома на баща й нямаше достатъчно място за тях. И двамата с Джолийн ги приемаха с голямо гостоприемство и любезност, но те не можеха да останат за неопределено дълго време в малката къща с две спални.
Това изглеждаше най-разумното решение, поне на първо време.
Паркира стария си СУВ до малкия роудстър на мащехата си, грабна чантата си и се втурна в дъжда към вратата.
Почука. Имаше ключ, но изпитваше неудобство просто да влезе.
Джолийн отвори вратата, толкова стройна в черния си клин за йога и прилепнало горнище, че човек не би предположил, че наближава шестдесетте.
— Прекъснах тренировката ти.
— Тъкмо свършвах. Слава богу! — Попи потта от лицето си с малка бяла кърпа и тръсна бухналите си медноруси коси. — Да не би да загуби ключа, скъпа?
— Извинявай. Не мога да свикна да използвам. — Стела влезе и се ослуша. — Много е тихо. Нали не си оковала момчетата с вериги в мазето?
— Баща ти ги заведе в „Пийбоди“ да погледат следобедната разходка на патиците. Реших, вместо да отида с тях, да потренирам йога. — Наклони глава встрани. — Кучето си подремва на верандата. Изглеждаш доволна.
— Имам право. Назначиха ме.
— Знаех си, знаех си! Поздравления! — Джолийн разпери ръце да я прегърне. — Дори за миг не съм се съмнявала. Роз Харпър е умна жена. Не би отминала ценна находка.
— Стомахът ми все още е свит, а нервите ми са обтегнати до крайност. Би трябвало да почакам, докато татко и момчетата се приберат, но… — Извади шампанското. — Какво ще кажеш да вдигнем ранен тост за новата ми работа?
— Иска ли питане? Толкова се радвам за теб, че ще се пръсна! — Джолийн обви ръка около раменете й, докато влизаха в голямата приемна — Кажи ми, какво мислиш за Роз?
— Не е толкова страшна. — Стела сложи бутилката на плота и я отвори, а Джолийн извади две високи чаши от шкафа със стъклени врати. — Много земна и пряма, уверена. А къщата…
— Красива е. — Джолийн се засмя, когато тапата пукна. — Господи, какъв ужасен звук сред следобедната тишина! Харпър Хаус е собственост на фамилията Харпър от поколения. Всъщност тя беше Ашби по мъж… след първия си брак. Когато вторият се провали, отново стана Харпър.
— Разкажи ми нещо пикантно, Джолийн. Татко няма да го направи.
— Опитваш се да развържеш езика ми с шампанско, за да научиш някоя и друга клюка? Благодаря, скъпа. — Настани се на една табуретка и повдигна чашата си. — Първо, за смелите нови начинания на нашата Стела.
Стела докосна чашата й със своята и отпи.
— Мм! Превъзходно е. А сега — пикантните подробности.
— Омъжи се съвсем млада, едва на осемнадесет. Безспорно си подхождаха: и двамата произлизаха от добри семейства, от една и съща среда. По-важното е, че се ожениха по любов. Личеше си от пръв поглед. Бе почти по същото време, когато аз хлътнах по баща ти, а една жена разбира, когато и друга изживява същото. Беше късно родено дете. Мисля, че майка й наближаваше четиридесетте, когато тя се появи. След раждането непрекъснато беше болнава или просто й харесваше да се прави на крехка съпруга, както смятаха някои. Както и да е, Роз загуби и двамата си родители в период от две години. Беше бременна с втория си син… Остин. Двамата с Джон наследиха Харпър Хаус. Най-малкият едва прохождаше, когато Джон загина. Знаеш колко й е било тежко.
— Разбира се.
— През следващите две-три години почти не излизаше от онази къща. Когато отново започна да се появява сред хора, да организира приеми и прочее, се подхванаха неизбежните догадки. За кого ли ще се омъжи и кога. Видяла си я. Красива жена е.
— Поразително красива.
— Тук, на юг, потеклото означава много. Жена с нейната външност и произход би могла да има всеки мъж, когото пожелае. По-млад, по-възрастен или на нейните години, ерген или женен, богат или беден. Но тя отгледа момчетата си сама.
„Сама“, помисли си Стела, докато отпиваше отново шампанско. Напълно разбираше избора й.
— Успяваше да пази личния си живот в тайна, което никак не се нравеше на обществото в Мемфис. Спомням си, всички заговориха за нея, когато уволни градинаря… всъщност двамата. Подгонила ги с машината за изкореняване на плевели към изхода на имението.
— Наистина ли? — Стела ококори очи от удивление. — Наистина ли?
— Чувала съм тази история, истинска или измислена, доста пъти. Тук често предпочитаме една забавна лъжа пред баналната истина. Явно са унищожили част от растенията й или нещо подобно. След това не позволяваше на никого да работи в градината й. Вършеше всичко сама. Пет години по-късно, мисля, започна
