— Добре. Във всекидневната са. Ще ги доведа. Стела, ако има нещо, което мога да направя, каквото и да е, само ми се обади. Съжалявам. Толкова съжалявам!
Остана неподвижна в тъмнината и загледана в лампата, докато чакаше.
Чу възражения, недоволно мърморене, а после тътрене на крака. И ето ги нейните момчета — Гевин, с греещите като слънце руси коси на баща си, и Люк, с устните на баща си.
— Не искаме да си тръгваме още — каза Гевин. — Не може ли поне да са довършим играта?
— Не сега. Трябва да си отидем у дома.
— Но аз печеля. Не е честно и…
— Гевин, трябва да тръгваме.
— Татко у дома ли е?
Стела сведе поглед към невинното лице на Люк и едва не избухна в плач.
— Не. — Протегна ръце, повдигна го и допря устни до неговите, които толкова приличаха на тези на Кевин. — Да се прибираме.
Хвана Гевин за ръка и тръгна обратно към пустата си къща.
— Ако татко си беше у дома, щеше да ни позволи да довършим играта. — В гласа на Гевин имаше жална нотка. — Искам татко.
— Зная. Аз също.
— Може ли да си вземем куче? — настойчиво попита Люк, допря длани до лицето й и я накара да се обърне към него. — Да попитаме ли татко? Може ли да си вземем куче като на Джеси и Уайът?
— Ще поговорим за това друг път.
— Искам татко — отново каза Гевин е по-писклив глас. „Той знае — помисли си Стела. — Разбира, че нещо не е наред, че се е случило нещо ужасно. Трябва да направя това. Трябва да го направя сега“.
— Нека поседнем.
Много внимателно затвори вратата след себе си и отнесе Люк до дивана. Седна, сложи го в скута си и обгърна раменете на Гевин.
— Ако имам куче — сериозно каза Люк, — сам ще се грижа за него. Кога ще си дойде татко?
— Не може да си дойде.
— Защото има работа ли?
— Не, той… — „Господи, помогни ми!“ — Станала е злополука. С татко.
— Както когато се сблъскат две коли ли? — попита Люк, а Гевин остана безмълвен, докато я изгаряше с поглед.
— Злополуката е била много тежка. Татко е отишъл на небето.
— Но нали ще се върне?
— Не може. Никога вече няма да се върне. Трябва да остане на небето.
— Не искам да остава там. — Гевин опита да се освободи, но тя го притисна към себе си. — Искам да си дойде у дома сега.
— Аз също, миличко. Но не може да се върне, колкото и да искаме.
Устните на Люк затрепериха.
— Сърди ли ни се?
— Не, не, не, миличко. Не! — Зарови лице в косите му, докато стомахът й бе свит на топка, а това, което бе останало от сърцето й, пулсираше като рана. — Не ни се сърди. Обича ни. Винаги ще ни обича.
— Той е мъртъв.
Гласът на Гевин издаде ярост, изписана и на лицето му. Изведнъж чертите му се сбръчкаха и зарида като бебе в прегръдката на майка си.
Стела поседя с тях, докато заспаха, и ги сложи в своето легло, та никой да не бъде сам, когато се събуди. Както бе правила стотици пъти преди, свали обувките им и внимателно ги зави с одеялата.
Остави запалена лампата, после тръгна през къщата, сякаш без да стъпва на земята, заключи вратите, провери прозорците и щом се увери, че няма опасност, влезе в банята. Пусна толкова гореща вода, че парата, която се надигна, изпълни стаята.
Едва когато се потопи във ваната, даде воля на сълзите си. Докато децата й спяха, а тялото й потръпваше в горещата вода, дълго плака.
Намери сили да издържи. Няколко приятелки й предложиха успокоителни, но тя не желаеше да потиска чувствата. Предпочете да остане с бистър ум, защото трябваше да мисли за децата си.
Постара се всичко да бъде скромно. Кевин би пожелал така. Сама избра всяка подробност: музиката, цветята, снимките за възпоменателната служба. Спря се на сребърна урна за праха му и реши да го разпилее над езерото. Там й бе направил предложение, в лодка, която бяха наели един летен следобед.
На службата беше облечена с черна рокля, вдовица на тридесет и една, с двама малки синове, ипотека за изплащане и толкова разбито сърце, че се питаше дали парчетата от него ще пронизват душата й до края на живота й.
Не се отделяше от децата си и уговори час при психотерапевт за всеки от тримата.
Подробности. Можеше да се справи с подробностите. Докато имаше нещо, с което да е заета, някаква ясна цел, щеше да се държи. Можеше да бъде силна.
Идваха приятели, които с насълзени очи поднасяха съболезнования и покрити съдове с храна. Благодарна им беше за това, че отвличаха вниманието й, а не за съболезнованията. Те не й носеха утеха.
Баща й и съпругата му долетяха от Мемфис и Стела разчиташе на тяхната подкрепа. Позволи на Джолийн, съпругата на баща й, да се суети около нея, да утешава и занимава децата, докато родната й майка мърмореше, че не иска да стои в една стая с онази жена.
След края на службата, когато изпрати всичките си приятели и придружи баща си и Джолийн до летището, най-сетне свали черната рокля.
Опакова я, за да я изпрати в някой приют. Не искаше да я види никога вече.
Майка й остана. Стела я беше помолила да постои при нея няколко дни. Безспорно при тези обстоятелства имаше право да поиска майчина опора. Каквито и търкания да бе имало помежду им, те изглеждаха незначителни в сравнение със смъртта.
Когато влезе в кухнята, майка й вареше кафе. Стела изпитваше такава благодарност, че не е нужно да мисли за това дребно задължение, че се приближи и целуна Карла по бузата.
— Благодаря. Омръзна ми да пия чай.
— Всеки път, щом се обърнех, виждах онази проклетница да приготвя още чай.
— Опитваше се да помогне, а и не съм сигурна дали бих понесла кафе досега.
Карла се завъртя. Беше стройна жена с късо подстригани руси коси. От години се бореше с времето, често посещавайки пластичен хирург. Стягането, изглаждането на бръчки и инжекциите прикриваха възрастта й донякъде. „Но има вид на коравосърдечна сухарка“, помисли си Стела.
Можеше да мине за четиридесетгодишна, но като че ли никога не се чувстваше напълно доволна.
— Ти винаги се застъпваш за нея.
— Не се застъпвам за Джолийн, мамо.
Стела уморено се отпусна на един стол. „Всичко свърши“, осъзна тя. Вече се бе погрижила за всички подробности.
Как щеше да преживее нощта?
— Не виждам причина, която ме задължава да я търпя.
— Съжалявам, ако ти е било неприятно. Но тя се държеше много внимателно. С татко са женени от… колко… двадесет и пет години. Би трябвало вече да си приела факта.
— Не желая да се мярка пред очите ми. И да чувам носовия й говор. Пачавра от паркингите за каравани.
Стела зяпна, но бързо затвори уста. Джолийн не бе отраснала в каравана и определено не приличаше на пачавра. Но какъв смисъл имаше да изтъква това? Или да напомня на майка си, че тя бе тази, която поиска развод и напусна съпруга си. Безсмислено беше и да споменава, че самата Карла се беше омъжвала още два пъти след това.
