В началото не бе искала детето. А после не искаше нищо друго. Само него.
Скръбта бе неописуема. Непреодолима.
Накара я да обезумее.
Първа глава
Саутфийлд, Мичиган
Септември 2001 г.
Загори сметановия сос. Стела винаги щеше да помни тази малка, вбесяваща подробност, както и тътена на гръмотевиците от лятната буря навън, и гласовете на децата си, които се бяха спречкали за нещо в хола.
Щеше да запомни неприятния мирис, внезапното писване на противопожарната аларма заради дима и машиналното движение, с което дръпна тигана от котлона и го хвърли в мивката.
Не беше добра готвачка, но се стараеше. Тази вечер реши да посрещне съпруга си с пилешко „Алфредо“, едно от любимите ястия на Кевин. Щеше да го приготви сама и да добави прясна зелена салата, топъл хляб с хрупкава коричка и чеснов сос.
Бе заредила подредената си кухня в кокетната къща в предградията с всички продукти и бе сложила разтворената готварска книга на поставката с плексигласова плоскост, предпазваща страниците от изцапване.
Облече тъмносиня престилка върху чистия си панталон и риза, а буйните й червени къдрици бяха вързани високо, за да не й пречат.
Бе започнала да готви по-късно, отколкото предполагаше, но през целия ден на работното й място бе истинска лудница. В градинарския център бе обявена разпродажба на всички есенни цветя и топлото време водеше тълпи клиенти.
Не че имаше нещо против. Обожаваше работата си като управител. Изпитваше доволство, че отново може да й се посвещава изцяло, на пълен работен ден, след като Гевин бе тръгнал на училище, а Люк бе пораснал достатъчно, за да ходи на детски ясли. Кога, за бога, малкото й момченце бе станало първокласник?
Преди да усети. Люк щеше да е готов за детска градина.
Време бе с Кевин да поработят по въпроса за трето дете. „Може би тази вечер“, помисли си тя с усмивка. Когато стигнат до последния, много интимен етап от плана, който бе съставила за посрещането на съпруга си у дома.
Докато отмерваше продукти, чу трясък и доста силно хленчене от съседната стая. „Някой си проси наказание“, помисли си тя, прекъсна готвенето и забърза натам. Как можеше да иска трето дете, щом двете, които вече имаше, я подлудяваха?
Влезе в стаята, където бяха малките й ангелчета. Гевин — светлорус, с дяволити очи — седеше и невинно блъскаше две колички „Мачбокс“ една в друга, а Люк, който бе наследил нейните огненочервени коси, плачеше неудържимо заради разпилените си кубчета.
Нямаше нужда да е била свидетел, за да се досети какво се е случило. Люк беше построил нещо, а Гевин го беше съборил. Това бе обичайно в къщата им.
— Гевин, защо? — Взе Люк на ръце и го потупа по гърба. — Няма нищо, миличък. Отново ще го построиш.
— Моята къщичка! Моята къщичка!
— Стана, без да искам — оправда се Гевин, но дяволитият блясък в очите, заради който Стела едва сдържа смеха си, не изчезна. — Количката я събори.
— Не се и съмнявам, че е била количката… след като си я побутнал към къщичката. Не можеш ли да си играеш, без да го дразниш? Той не те закача.
— Просто си играех. Той е малко бебе.
— Точно така. — Погледът й накара Гевин да наведе глава. — Ако си решил и ти да се държиш като бебе, прави се на бебе в своята стая. Сам.
— Беше някаква тъпа къщичка.
— Неее, мамо! — Люк сложи длани на двете й бузи и я погледна с тъжните си влажни очи. — Беше хубава.
— Можеш да построиш по-хубава. Нали? Гевин, остави го на мира. Не се шегувам. Имам работа в кухнята, татко ще пристигне след малко. Искаш ли да бъдеш наказан точно когато той се прибира у дома?
— Не. Значи не мога да правя нищо.
— Лоша работа. Жалко, че нямаш играчки. — Стела остави Люк на пода. — Построй си нова къщичка, Люк. Не пипай кубчетата му, Гевин. Ако се наложи отново да дойда, ще съжаляваш.
— Искам да изляза навън! — промърмори Гевин зад гърба й, докато тя се отдалечаваше.
— Не можеш, защото вали. Налага се всички да стоим затворени тук, така че бъди послушен.
Ядосана, тя се върна при готварската си книга и се опита да проясни съзнанието си. С гневен жест включи телевизора в кухнята. Господи, колко й липсваше Кевин. През целия следобед децата се държаха непоносимо, а тя се чувствате объркана и не знаеше как да се справи. През четирите дни, откакто Кевин бе заминал в командировка, често се суетеше като обезумяла. Трябваше да се грижи за къщата и момчетата, да ходи на работа и да върши всичко сама.
Защо кухненските уреди решаваха да обявят стачка точно когато съпругът й е извън града? Вчера съдомиялната машина се беше скапала, а днес и тостерът бе изгорял.
Когато бяха заедно, следваха изключително спокоен ритъм. Поделяха си задълженията, грижите за възпитанието на синовете си и забавните мигове с тях. Ако сега си бе у дома, Кевин щеше да играе с момчетата и да раздава правосъдие, докато тя готви.
Или по-добре той да готви, а тя да си играе с момчетата.
Липсваше й ароматът, който я лъхваше, когато се приближи зад гърба й и потърка буза в нейната. Нямаше търпение отново да се сгуши до него в леглото и в мрака шепнешком да обсъждат планове за бъдещето или да се смеят на нещо, което момчетата са направили през деня.
„За бога, човек би помислил, че е заминал преди четири месеца, а не само преди четири дни“, каза си тя.
Докато разбъркваше сметановия сос и гледаше как вятърът брули листа навън, нададе ухо и чу как Гевин се опитва да придума Люк заедно да построят небостъргач, а после да го съборят.
Кевин нямаше да пътува толкова често, след като получи повишение. „Скоро“, напомни си тя. Бе работил толкова упорито, че се намираше на ръба на изтощението. По-високата заплата щеше да им се отрази добре, особено ако имаха още едно дете — може би този път момиче.
С неговото повишение и нейната целодневна работа биха могли да си позволят да заведат децата някъде следващото лято. В „Дисни Уърлд“ например. Щеше да им хареса. Дори ако тя отново забременееше, щяха да прекарат приятно. Бе заделила малко пари за почивка… и за нова кола.
Ако се наложеше да купят нова съдомиялна машина, щяха да похарчат значителна част от спестяванията си за извънредни случаи, но това не представляваше голям проблем.
Когато чу момчетата да се смеят, отпусна напрегнатите си рамене. Все пак животът й беше хубав. Съвършен, какъвто винаги си го бе представяла. Бе омъжена за чудесен човек, в когото се бе влюбила от пръв поглед — Кевин Ротшилд, с неизменната му чаровна усмивка.
Имаха двама прекрасни синове, красива къща в приятен квартал, всеки от тях обичаше работата си и постигаха пълно съгласие относно плановете си за бъдещето. А когато се любеха, все още имаше тръпка.
При тази мисъл си представи реакцията му, след като децата си легнат, а тя облече новото еротично бельо, което си бе купила тайно от него.
Малко вино, няколко свещи и…
Следващият по-силен трясък я накара да завърти очи и да вдигне поглед към тавана. Поне този път прозвучаха радостни викове, а не хленч.
— Мамо! Мамо! — Със засияло лице. Люк се втурна в кухнята. — Съборихме цялата сграда. Може ли да
