си вземем по бисквитка?
— Не толкова скоро преди вечеря.
— Моля те, моля те, моля те, моля те!
Дърпаше я за крачола и правеше отчаяни опити да се покатери по крака й. Стела остави лъжицата и го отстрани от печката.
— Никакви бисквити преди вечеря, Люк.
— Умираме от глад. — Гевин допълзя, блъскайки количките си. — Как така не можем да хапнем, щом сме гладни? Защо трябва да ядем това глупаво „Фредо“?
— Защото. — Винаги бе мразила този отговор като дете, но сега реши, че е уместен. — Когато татко се завръща у дома, всички вечеряме заедно. — Но погледна навън и с тревога предположи, че навярно самолетът му закъснява. — Ето, разделете си ябълка.
Взе една от купата на плота и грабна нож.
— Не обичам кората — промърмори Гевин.
— Нямам време да я обеля. — Бързо разбърка соса два пъти. — Кората е полезна.
Дали наистина беше така?
— Искам и нещо за пиене. За пиене. — Люк не преставаше да я дърпа. — Жаден съм.
— Господи! Почакай няколко минути, ако обичаш. Само пет минути. Вървете, вървете да построите нещо друго. После ще ви нарежа ябълка и ще ви налея сок.
Отекна гръм и Гевин развълнувано заподскача, викайки:
— Земетресение!
— Няма земетресение.
Но лицето му сияеше, когато се завъртя в кръг и побягна навън от стаята.
— Земетресение! Земетресение!
Заразен от въодушевлението му, Люк хукна след него с викове.
Стела притисна ръце към пулсиращите си слепоочия. Глъчката бе оглушителна, но може би вниманието им щеше да е заето с това и нямаше да я безпокоят, докато приготви вечерята.
Отново застана до печката и без особен интерес се заслуша в започващия информационен бюлетин.
Думите на говорителя проникнаха през главоболието и тя се обърна с лице към телевизора като автомат.
Катастрофа на малък самолет, на път за Детройт Метро от Лансинг. Десет пътници на борда.
Лъжицата падна от ръката й. Сякаш сърцето й изхвърча от гърдите.
Кевин. Кевин.
Децата й все още подскачаха от вълнение и страх, докато над тях отекваха гръмотевици. В кухнята Стела се свлече на пода. Изведнъж целият й свят се разби на хиляди парчета.
Дойдоха да й съобщят, че Кевин е загинал. Непознати с мрачни лица, които позвъниха на вратата й. Не беше в състояние да го проумее, да го приеме. Въпреки че бе разбрала още щом чу гласа на репортера от малкия телевизор в кухнята.
Не можеше Кевин да е мъртъв. Той беше млад и здрав. Пътуваше към дома и щяха да вечерят пилешко „Алфредо“.
Но беше загорила соса. Димът бе задействал алармата и красивата й къща се бе превърнала в лудница.
Трябваше да изпрати децата при съседите, докато изслуша обясненията.
Но как можеше човек да обясни невъзможното, немислимото?
Една грешка. Бурята, една светкавица — и всичко се бе променило завинаги. Един миг — и мъжът, когото обичаше, бащата на децата й, вече не беше между живите.
На кого би могла да се обади, освен ни Кевин? Той беше семейството й, най-близкият и приятел, целият и живот.
Докато говореха за подробностите до съзнанието й достигаха откъслечни фрази. Формалност, консултация с психотерапевт, искрени съболезнования.
Когато непознатите си тръгнаха, остана сама в къщата, която двамата с Кевин бяха купили, докато бе бременна с Люк. Бяха спестявали за нея, а после заедно я бяха боядисали и обзавели. Къщата с проектираната от самата нея градина.
Бурята бе отминала и беше тихо. Не помнеше друг път да е царяла такава тишина. Чуваше ударите на сърцето си, бръмченето на отоплителната печка, която автоматично се бе включила, стичането на дъждовната вода от улуците.
После се отпусна до входната врата и се заслуша в собствените си ридания. Легнала на една страна, тя се сви на кълбо, сякаш за да се защити от това, което отказваше да приеме. Все още не бяха потекли сълзи. Събираха се някъде дълбоко в нея — като гореща, твърда буца, преди да бликват. Скръбта бе толкова дълбока, че сълзите не можеха да пробият през нея. Лежеше неподвижна, сгушена на пода, докато от гърлото й се изтръгваха стонове на ранено животно.
Вече бе тъмно, когато събра сили да се изправи, олюлявайки се, замаяна и отпаднала.
Трябваше да вземе децата си, да ги прибере у дома. Трябваше да каже на своите бебчета.
Господи, как да им го каже?
Слепешком се придвижи до вратата, излезе навън в хладния мрак, благодарна за замъгленото си съзнание. Остави вратата отворена зад гърба си, слезе по стълбите между хризантемите и астрите е едри цветове, покрай азалиите е лъскави зелени листа, които бяха засадили с Кевин в един слънчев пролетен ден.
Прекоси улицата, сякаш е сляпа. Обувките й подгизнаха, докато пристъпваше през локвите и по мократа трева към осветената веранда на съседката си.
Как се казваше съседката? Смешно, познаваха се от четири години. Често отиваха с една кола на работа. Но не можеше да си спомни…
А, да, разбира се. Даян. Даян и Адам Пъркинс и децата им — Джеси и Уайът. „Приятно семейство“, глуповато си каза тя. Добро, нормално семейство. Само преди две седмици заедно си бяха устроили барбекю. Кевин бе опекъл пилешко. Обичаше да пече разни неща на скарата. Бяха пийнали хубаво вино, здравата се бяха посмели и децата им си бяха поиграли на воля. Уайът бе паднал и ожулил коляното си.
Разбира се, че си спомняше.
Но когато застана пред вратата, не бе напълно сигурна какво прави там.
Децата й. Разбира се. Бе дошла за децата си. Трябваше да им каже…
„Не мисли! — Тръсна глава и решително се изправи. — Не мисли все още. Ако започнеш да мислиш, ще рухнеш. Никога не ще можеш да събереш разпръснатите парчета“.
Децата й се нуждаеха от нея. Сега. Вече имаха само нея.
Преглътна горещата буца в гърлото си и натисна звънеца.
Видя лицето на Даян като през водна преграда. Образът й трептеше, сякаш е мираж. Гласът й звучеше отдалеч. Стела почувства как ръцете й я обгърнаха в израз на подкрепа и съчувствие.
Когато усети, че се тресе от ридания, Стела се отдръпна.
— Не сега, моля те. Сега не мога. Трябва да заведа момчетата у дома.
— Мога да дойда с теб. — По бузите на Даян проблясваха сълзи, когато протегна ръка и докосна косите й. Искаш ли да постоя при теб?
— Не. Не сега. Трябва… момчетата.
— Ще ги доведа. Влез, Стела.
Но тя поклати глава.
