Епилог
— Амелия — Стела все още трепереше, въпреки че бе облякла сухи дрехи и пийваше бренди по настояване на Роз. — Името й. Видях го изписано на стъклената врата миг преди тя да изчезне. Нямаше да ги нарани. Беше сърдита на нас, защитаваше ги от мен. Не е напълно с всичкия си.
— Добре ли си? — Лоугън бе приклекнал пред нея. — Сигурна ли си?
Тя кимна, но отпи още глътка бренди.
— Ще ми трябва известно време, за да се опомня, но да, добре съм.
— Никога не съм била толкова изплашена. — Хейли погледна към стълбите. — Сигурна ли си, че децата са в безопасност?
— Никога не би им навредила. — Стела докосна ръката й за да и вдъхне кураж. — Преживяла е голямо страдание, от което едва не е загубила разсъдъка си. Единствено децата й носят радост.
— Ще ме извините но ми се струва безкрайно интересно и безкрайно налудничаво. — Мич нервно крачеше из приемната. — Ако не го бях видял със собствените си очи… — Поклати глава. — Когато имам възможност да се захвана с това, ще ми е нужна цялата информация, която можете да ми предоставите. — Спря се и прикова поглед в Роз. — Умът ми не го побира. Видях го, но не мога да го проумея. Там се бе появил… ще го нарека
— И ние не очаквахме да станете свидетел на нещо толкова поразително още при първото ви посещение — сподели Роз и отново му наля кафе.
— Приемате го много спокойно — отвърна той.
— От всички тук аз съм живяла с нея най-дълго.
— Защо? — попита Мич.
— Това е моят дом. — Изглеждаше уморена и бледа, но в очите й проблясваше дързост. — Присъствието й не променя този факт. Това е моят дом. — Пое си дъх и отпи глътка бренди. — Признавам, че случилото се горе ме разтърси както и вас. Не бях виждала подобно нещо.
— Трябва да довърша проекта, по който работя, а после ще искам да ми разкажете за всичко, което сте видели. — Мич огледа компанията. — Всеки от вас.
— Добре, ще се постараем.
— Стела трябва да си легне — каза Лоугън.
— Добре съм, наистина. — Тя хвърли поглед към бебефона и се заслуша в тихото бръмчене. — Мисля, че станалото горе промени нещо. И в нея, и в мен. Сънищата, синята далия.
— Синя далия? — прекъсна я Мич, но Стела поклати глава.
— Ще ви обясня, когато съм малко по-спокойна. Не мисля, че ще я сънувам отново. Ще ме остави на мира, защото я накарах да ме разбере. Сигурна съм, че успях, защото поговорих с нея като майка с майка.
— Моите деца отраснаха в тази къща. Никога не се е опитвала да застане между мен и тях.
— Ти не си решила да се омъжиш, когато синовете ти са били все още малки момчета — изтъкна Стела и видя Лоугън да присвива очи.
— Не прескочи ли няколко стъпки? — попита той.
Положи усилие да се усмихне.
— Явно не са толкова важни. Що се отнася до Печалната невеста, навярно съпругът й я е напуснал или е забременяла от любовник, който я е изоставил, или… не знам. Не мога да разсъждавам трезво.
— Никой от нас не може. И дори и да мислиш, че си добре, все още изглеждаш бледа. — Роз се изправи. — Ще те придружа до горе и ще постоя при теб, докато заспиш.
Тя поклати глава, когато Лоугън се опита да възрази.
— Можеш да останеш колкото искаш. Харпър?
— Да. — Подсетен да влезе в ролята си на домакин, той стана. — Да ви донеса ли още нещо за пиене?
Краката й все още трепереха, когато тръгна нагоре по стълбите с Роз.
— Наистина съм уморена, но не е нужно да идваш.
— След такъв шок заслужаваш някой да те поглези. Предполагам, че Лоугън с радост би се заел с това, но тази вечер женската компания е по-подходяща. Е, можеш да се преоблечеш — каза й Роз, докато застилаше леглото.
Когато стресът отшумя и умората излезе на преден план, Стела я послуша и мина през банята, за да нагледа за последно децата си за тази вечер.
— Толкова се изплаших, че няма да се добера до момчетата.
— Ти се оказа по-силна от нея. Винаги си била по-силна.
— Нищо не ме е разкъсвало така. Дори… — Стела се върна в спалнята си и се пъхна под завивките. — Вечерта, когато Кевин загина, не можех да направя нищо. Не можех да стигна до него и да го върна, да спра това, което вече се бе случило, колкото и да ми се искаше.
— А тази вечер можеше да сториш нещо — и го стори. Жените, поне жени като нас, правят всичко, което е по силите им. Сега искам да си починеш. Ще нагледам трима ви, преди да се прибера в стаята си. Да оставя запалена лампа?
— Недей. Всичко е наред. Благодаря ти.
— Ние сме долу.
Когато остана сама в тишината и мрака, Стела въздъхна. Лежеше неподвижна, слушаше и чакаше. Но не чуваше друго освен дишането си.
За тази вечер… поне за тази вечер… всичко беше свършило.
Веднага щом затвори очи, заспа.
Без да сънува.
Очакваше Лоугън да дойде в градинарския център на следващия ден. Но той не се появи. Сигурна беше, че ще намине към къщата преди вечеря. И това не се случи.
Дори не се обади.
Тя реши, че му е нужно време, за да се съвземе след случилото се. Да си почине от нея, от къщата и цялата драма. Нима можеше да го упрекне?
Беше го видяла да се опитва да пробие стената с едрите си загрубели ръце, окървавени от ударите, за да се добере до децата й и до нея. Вече знаеше всичко, което трябва да знае, за човека, когото бе обикнала и започнала да уважава.
Достатъчно, за да му повери всичко свое. Обичаше го истински и беше готова да чака, докато той дойде при нея.
Когато сложи децата си да спят и луната изгря, видя пикапа му по алеята към Харпър Хаус.
Този път не се колеба и веднага изтича до вратата да го посрещне.
— Радвам се, че дойде. — Обви ръце около врата му и се притисна към него, щом неговите обгърнаха талията й. — Толкова се радвам. Време е да поговорим сериозно.
— Първо ела навън. Има нещо за теб в пикапа.
— Не може ли да почака? — Стела се отдръпна назад. — Нека първо седнем и изясним някои неща. Мисля, че снощи не бях в състояние да се изразявам ясно.
— Беше достатъчно ясна. — За да я убеди, че е разбрал, хвана ръката й и я поведе навън. — След като така ме изплаши, че скъси живота ми с десет години, каза, че ще се омъжиш за мен. Тогава нямах възможност да отговоря поради обстоятелствата. Трябва да ти дам нещо, преди да ме умориш с приказки.
— Значи не искаш да чуеш, че те обичам.
— Мога да отделя време за това. — Сграбчи я, завъртя се с нея и с пируети стигна до пикапа. — Ще въведеш ли ред в живота ми. Червенокоске?
— Ще се опитам. А ти ще всееш ли хаос в моя?
— Не се и съмнявай.
Бавно я спусна и устните им се срещнаха.
