— Важни са не годините, а изминатият път. — Хейли преметна кърпа върху рамото си. — Ела, сладурче, мама ще те покаже на гостите, преди да те сложи да спиш. Готова ли си? — попита тя Стела.
— Ще видим.
Тръгнаха към площадката над стълбите, където Стела събра момчетата си и се срещнаха с Роз.
— Е, всички изглеждаме чудесно.
— Трябваше да облечем нови ризи — промърмори Люк.
— Толкова сте хубави с тих. Нали няма да бъде нахално да поискам тези двама елегантни господа за свои кавалери? — Подаде им ръце. — Ще има буря — каза тя, когато погледна към прозореца. — Вижте, това навярно е доктор Карнеги. Точно навреме. Каква кола кара този човек? Прилича на ръждясала червена кутия на колела.
— Мисля, че е волво. — Хейли любопитно надникна над рамото й. — Много старо волво. Една от най- безопасните коли. Изглеждат смешно, но са готини. Господи, гледайте! — Веждите й подскочиха, когато Мич слезе. — Секси гадже на хоризонта.
— За бога, Хейли, достатъчно възрастен е, за да ти бъде баща.
Хейли само и се усмихна.
— Няма значение. Определено е горещо парче.
— Охлади го с чаша вода — предложи Люк.
— Ще ни трябва една и за Хейли. — Роз се усмихна и отиде да посрещне първия си гост.
Доктор Карнеги носеше бутилка бяло вино като подарък за домакинята, което тя одобри, но неговият избор на питие бе минерална вода. Роз предположи, че мъж, който кара кола, произведена по времето, когато е роден, не бива да замъглява разсъдъка си още повече. Той издаде очакваните звуци при вида на бебето и учтиво подаде ръка на момчетата.
Спечели точки за тактичност, когато започна непринуден разговор на банални теми, вместо веднага да я заразпитва какво по-точно иска от него.
Когато пристигна Лоугън, всички вече се чувстваха като у дома си.
— Няма смисъл да чакаме Харпър. — Роз се изправи — Синът ми страда от хронична склонност да закъснява, а често дори да липсва от компанията.
— Аз също имам син — каза Мич. — Зная какви са младите.
— О, не знаех, че имате деца.
— Само едно. Джош е на двадесет години. Учи в местния колеж. Имате прекрасен дом, госпожо Харпър.
— Роз. Благодаря. Тази къща е едно от нещата, които обичам най-много на света. Ето и още едно от тях — добави тя, когато Харпър се втурна в приемната откъм кухнята.
— Закъснях. Извинявайте. За малко да забравя. Здравейте, Лоугън, Стела… Как е, момчета? — Целуна майка си и погледна Хейли. — Къде е Лили?
— Вече спи.
— Доктор Карнеги, това е вечно закъсняващият ми син, Харпър.
— Съжалявам. Дано не съм ви накарал да чакате дълго.
— Не — отвърна Мич, поемайки ръката му. — Радвам се да се запознаем.
— Да седнем. Изглежда, Дейвид е надминал себе си.
В средата на масата имаше елипсовидна купа с красиво аранжирани цветя. Горяха високи бели свещи в сребърни свещници, подредени върху секцията. Дейвид бе избрал снежнобели порцеланови съдове, съчетани с бледожълто и зелени салфетки, придаващи изисканост и уют. Вече бяха поставени чинийки с изкусно украсена салата от омари. Дейвид поднесе виното с артистичен жест.
— Кой проявява интерес към превъзходно „Пино Гридж“?
Роз забеляза, че докторът остана на минерална вода.
— Знаете ли — заговори Харпър, докато хапваха основното ястие, пълнено свинско, — струвате ми се познат. — Вгледа се в лицето на Мич с присвити очи. — Опитвам се да си спомня откъде. Не сте ли преподавали в университета в Мемфис, докато аз следвах там?
— Може би, но едва ли сте били в никой от класовете ми.
— И аз така мисля. Може да съм присъствал на ваша лекция или… почакайте. Сетих се. Джош Карнеги. Един от ключовите играчи на „Мемфис Тайгърс“.
— Моят син.
— Забележителна прилика. Страхотен е! Миналата пролет бях на негов мач, когато отбеляза тридесет и осем точки срещу отбора на Южна Каролина. Голям тактик.
Мич се усмихна и потърка избледняващата синина на брадичката си.
— Така е.
Продължиха въодушевено да разговарят за баскетбол и това даде възможност на Лоугън да се приближи към Стела.
— Баща ти няма търпение да види теб и момчетата в неделя. Ще ви закарам, защото и аз съм поканен на вечеря.
— Така ли?
— Той ме харесва. — Хвана свободната й ръка и докосна пръстите й с устни. — Ще поговорим за олеандрите.
Стела не се опита да сдържи усмивката си.
— Открил си всичките му слабости.
— Теб, децата и градината му. Мисля, че са три. Състави ли вече онзи списък, Червенокоске?
— Очевидно си започнал да отмяташ точки от него, без да си се консултирал с мен.
Лоугън се усмихна.
— Джолийн смята, че трябва да спазим традицията и да се венчаем през юни.
Стела зяпна от изумление, а той се обърна към децата й и се разбъбри с тях за последните броеве на „Марвъл Комикс“.
По време на десерта от бебефона върху секцията прозвуча шумолене и дълъг пронизителен плач. Хейли скочи като на пружини.
— Време е да я нахраня и отново да я сложа да спи. Ще сляза след малко.
— Хайде, момчета, и вашият час за лягане наближава. — Стела стана. — Утре сте на училище — добави, преди да чуе възражения.
— Глупаво е да си лягаме още когато навън е светло — промърмори Гевин.
— Зная. Животът е пълен с глупости. Какво трябва да кажеш?
Гевин въздъхна тежко.
— Благодаря за вечерята, беше чудесна, а сега трябва да си лягаме заради тъпото училище.
— Почти отлично — реши Стела.
— Лека нощ. Много ми харесаха пържените картофки — каза Люк на Дейвид.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита я Лоугън.
— Не — отвърна Стела. Но се спря на прага, обърна се и остана загледана в него за миг. — Все пак благодаря.
Поведе децата си по стълбите и започна вечерния ритуал под звуците на гръмотевиците навън. Паркър се пъхна под леглото на Люк, за да се скрие от тях. Плющеше дъжд на едри, тежки капки, които удряха по стъклата.
— Паркър е голям страхопъзльо. — Люк зарови лице във възглавницата. — Може ли да спи тук горе?
— Добре, но само тази нощ, за да не трепери от страх. — Стела подмами кучето да излезе, погали го и го настани при него. — Така по-добре ли е?
— Аха. Мамо?
Синът й замълча, погали кучето и се спогледа с брат си.
— Какво? Какъв заговор кроите вие двамата?
— Ти я попитай — прошепна Люк.
— Неее. Ти.
— Ти.
