цена свое дете. Откъде можеше който и да е от тях двамата да знае какви ще са чувствата им след година?
„Нещата се случват — спомни си той думите на Хейли, — защото е писано“.
„Не — поправи се Лоугън, докато нахлузваше чисти джинси, — защото човек прави така, че да се случат“.
Имаше готовност да стори всичко, което зависеше от него, за да се случи нещо.
Направи бърза справка в телефонния указател и след петнайсет минути, с все още мокри коси, се намираше в колата си, на път за Мемфис.
Уил едва беше отпил първата глътка от безкофеиновото си кафе след вечеря и преглътнал първата хапка от тънкото парченце лимонов пай, което Джолийн му бе позволили, когато чу почукване на вратата.
— Кои ли е това, по дяволите?
— Не зная, скъпи. Може би трябва да провериш.
— Ако иска парче пай, и аз ще си поискам по-голямо.
— Ако е момчето на Бауърс за косенето на тревата, кажи му, че имам няколко кутии кока-кола за него.
Но когато отвори, Уил не видя кльощавия син на Бауърс а широкоплещест мъж със смръщени вежди. Инстинктивно застана пред открехнатата врата, за да препречи пътя му.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Казвам се Лоугън Кътридж. Преди малко предложих на дъщеря ви да се омъжи за мен.
— Кой е, скъпи? — Джолийн трескаво приглади косите си и се приближи. — О, вие сте Лоугън Кътридж, нали? Среща ли сме се един-два пъти у Роз. Бегло познавам майка ви. Влезте.
— Каза, че е предложил на Стела да се омъжи за него.
— Наистина ли? — Лицето й засия като слънце, с широко отворени очи, горящи от любопитство. — Страхотна новина! Заповядайте да ви почерпя с пай.
— Не каза, че е отговорила с „да“ — изтъкна Уил.
— Откога за Стела е толкова просто да каже „да“? — попита Лоугън и Уил се усмихна до уши.
— Това е моето момиче.
Седнаха, хапнаха пай и пийнаха кафе, заобикаляйки важната тема с незначителни разговори за майка му, Стела и новороденото бебе.
Най-сетне Уил се облегна назад.
— Е, май трябва да те попитам как ще издържаш дъщеря ми и внуците ми?
— Разбира се. Последния път, когато направих това, бащата на момичето бе имал на разположение две години да ме пече на бавен огън. Не предполагах, че на тази възраст отново ще ми се наложи да изтърпя подобно нещо.
— Не се безпокой. — Джолийн леко перна съпруга си по ръката. — Просто се шегува. Стела може и сама да издържа себе си и децата без проблем. А ти нямаше да си тук и да гледаш толкова навъсено, ако не я обичаше. Единственият въпрос, на който бих искала да ми отговориш, ако нямаш нищо против, е как ще се чувстваш като втори баща на момчетата.
— Предполагам, че почти както ти като тяхна втора баба. Ако имам късмет, и те ще се привържат към мен, както към теб. Зная колко обичат да ви гостуват и неведнъж съм ги чувал да казват, че леля Джо прави сладки, хубави като тези на Дейвид. Това е голям комплимент.
— Безценни са за нас — каза Уил. — Както и за Стела. Бяха безценни и за Кевин. Той беше добър човек.
— Навярно щеше да ми е по-лесно, ако не е бил такъв. Ако е бил кучи син, с когото се е развела, а не добър човек, загинал твърде млад. Но случаят не е такъв. Радвам се, че е имала сполучлив брак, а момчетата — добър баща, който ги е обичал. Мога да живея с този призрак, ако се питате. Всъщност изпитвам благодарност към него.
— Е, прозвуча много разумно. — Джолийн одобрително го потупа по ръката. — Мисля, че това говори доста за характера ти. Нали, Уил?
Уил уклончиво изсумтя и докосна долната си устна.
— Ако се ожениш за дъщеря ми, ще получавам ли отстъпка като член на семейството, когато ползвам услугите ти?
Усмивката на Лоугън бавно стана по-широка.
— Можем да го включим като част от сделката.
— Мисля да направя цялостен ремонт на терасата.
— За първи път го чувам — промърмори Джолийн.
— В едно телевизионно шоу видях от тухли да правят фигури, подобни на рибена кост. Хареса ми как изглеждат. Знаеш ли как става?
— Правил съм го няколко пъти. Мога да погледна терасата още сега, ако искаш.
— Разбира се.
Уил стана от масата.
Двадесет и първа глава
Стела нервно стискаше зъби, пламнала от гняв и безпокойство. Имаше готовност да се впусне в нов спор за или против брака, когато Лоугън намине да вземе момчетата но обяд.
Знаеше, че й е сърдит. Предполагаше, че го е наранила. Но странно защо, бе сигурна, че ще дойде малко преди дванадесет за децата. Беше им обещал и щеше да удържи на думата си.
„Това определено е в негов плюс“, каза си тя. Без колебание можеше да му повери синовете си.
Знаеше, че спорът е неизбежен. И двамата бяха твърде изнервени, за да проведат спокоен разговор на толкова емоционална тема. Но нямаше нищо против. Обикновено при спор излизаха наяве всички факти и чувства. Трябваше да знае и двете, за да прецени кое е най-доброто решение за всички.
Но когато ги намери отвън, където бе накарала децата да подреждат празни колички, Лоугън бе невероятно мил. Дори изглеждаше безкрайно щастлив.
— Готови ли сте за малко мъжка работа? — попита той.
С одобрителни викове те захвърлиха количките, нетърпеливи да се захванат с нещо по-интересно. Люк гордо показа пластмасовия чук, пъхнат в колана на панталоните му.
— Ще свърши добра работа. Обичам майсторите, които носят инструменти със себе си. После ще ги докарам до къщата.
— Около колко часа мислиш, че…
— Зависи колко ще издържат. — Щипна бицепса на Гевин. — Този има да се поти цял ден.
— Пипни моя! Пипни моя!
Люк стегна мускули.
След като изпълни желанието му Лоугън подсвирна силно впечатлен, и кимна на Стела:
— Чао.
Това бе всичко.
Тя продължи да стиска зъби, пламнала от гняв и безпокойство, до края на работния ден. Не беше глупава и се досети, че именно това е била целта му.
Когато се прибра от работа, къщата се оказа необичайно тиха. Не знаеше със сигурност дали е доволна от това. Взе душ, поигра си с бебето, изпи чаша вино и нервно закрачи из стаята, докато телефонът звънна.
— Ало?
— Здравейте. Със Стела ли разговарям?
— Да. Коя…
— Обажда се Труди Кътридж. Майката на Лоугън. Той настоя да ви позвъня и каза, че по това време вече трябва да сте си у дома.
