Синя далия

Ти получи втори шанс да я изживееш. Бих те нарекла късметлийка.

Отново сънува градината и синята далия. Имаше множество пъпки, наедрели и готови да се разтворят. Най-отгоре грееше един-единствен разцъфнал цвят, полюшван от лекия вятър. Цветето стърчеше над нейната градина, която се простираше около него на вълни от красиво преливащи се цветове и форми, макар и вече не така съвършено подредени.

Лоугън беше до нея и тя усещаше топлината на силните му ръце обвити около тялото й. Устните му ненаситно се наслаждаваха на нейните и я караха да тръпне от вълнение. В далечината чуваше смеха на децата си и веселия лай на кучето.

Лежеше на зелената трева край цветните лехи, опиянена от цветовете, уханията и близостта на мъжа.

Имаше толкова страст, докато се любеха сред слънчевата градина. Ръцете й проследяваха чертите на лицето му. Не изглеждаше приказно красив, но го обичаше безумно. Цялата тръпнеше, докато телата им се движеха и плътта се сливаше с плът, силата с нежност и суровата мъжественост — с изваяни женски форми.

Как беше възможно такова съвършено единение между две толкова различни същности?

Усещаше тялото си съчетано с неговото в едно цяло, което разцъфтяваше.

Лежеше с него под слънчевите лъчи, върху зелената трева край своята градина, и чуваше ударите на сърцето си, познало блаженството.

Пъпките на далията изведнъж се разтвориха. Бяха толкова много. Безброй. Засенчваха и задушаваха другите цветя. В градината настана очевиден хаос. Синята далия се оказа твърде агресивна и жизнена.

Изглежда добре така. Просто промяна в плана.

Но преди да отговори на думите на Лоугън, чу друг глас в съзнанието си, хладен и суров:

Това е неговият план. Не твоят. Неговите желания, а не твоите. Отсечи я, преди да пусне издънки.

Наистина не беше нейният план. Разбира се. Тази градина бе създадена като красиво и спокойно кътче. Тя държеше лопата в ръка и опита да я забие в почвата.

Точно така. Изкорени я!

Изведнъж въздухът стана студен, сякаш настъпи зима, и Стела потръпна, докато лопатата потъваше в пръстта.

Лоугън го нямаше и беше сама сред градината с Печалната невеста, която стоеше до нея в бялата си нощница със заплетени коси и кимаше. Очите й издаваха ярост.

— Не искам да съм сама. Няма да се откажа от него — каза Стела.

Копай! Побързай. Нима искаш да изживееш болката и отровата? Нима искаш децата ти да страдат? Побързай! Тя ще развали всичко, ще унищожи всичко ако я оставиш.

Щеше да я изкорени. Така беше най-добре. Просто щеше да я засади на друго място, по- подходящо.

Но когато я повдигна и се опита внимателно да разплете корените й, цветовете почерняха, синята далия увехна и се превърна на прах в ръцете й.

Най-добрият начин да прогони мрачните мисли бе да се вглъби в работа. Това не представляваше проблем за Стела, защото наближаваше краят на учебната година и началото на ежегодната разпродажба в градинарския център, а и най-надеждната й помощничка бе в отпуск по майчинство.

Нямаше време да мисли за странни, обезпокояващи сънища или за мъж, предложил й брак, а после изчезнал. Трябваше да ръководи бизнеса, да се грижи за децата си и да се опитва да разкрие самоличността на един призрак.

Продаде последните три лаврови дръвчета и се залови да преподрежда храстите.

— Не трябваше ли да се ровиш в документация вместо в камелии?

Изправи се, осъзнавайки, че е плувнала в пот, че крачолите й са окаляни, а сплъстените й коси стърчат изпод бейзболната шапка. Застана с лице срещу Лоугън.

— Аз съм управител и едно от задълженията ми е да се грижа за атрактивното подреждане на стоката. Какво искаш?

— Поех нов проект. — Размаха формулярите и лелия полъх, който достигна до нея, я накара блажено да простене. — Дойдох за материали.

— Добре. Може да оставиш документите на бюрото ми.

— Няма да влизам. — Пъхна ги в ръката й. Работниците ми вече товарят. Ще взема онзи черен японски клен и пет от розовите олеандри.

Извади касетка и започна да я пълни.

— Добре — промърмори тя. Погледна предварително уговорената цена, намръщи се и препрочете информацията за клиента. — Това е баща ми.

— Аха.

— Ще садиш олеандри за него?

— Той ми възложи тази работа. Както и да построя нова тераса. Джолийн вече говори за нови градински мебели и фонтан. Струва ми се, че когато една жена види равна повърхност, не може да не й хрумне какво да сложи върху нея. Онази вечер все още обсъждаха идеи, когато си тръгнах.

— Ти… какво си правил при тях?

— Хапвах пай. Трябва да побързам, за да започнем по-рано и да отскоча да се измия и преоблека за вечерята с онзи професор. Чао засега, Червенокоске.

— Почакай. Само почакай. Накарал си майка си да ми се обади, дойде ми като гръм от ясно небе.

— Защо да е като гръм от ясно небе? Ти каза, че искаш да се запознаеш със семейството ми и аз — с твоето. Моите родители се намират на няколко хиляди километра, така че телефонното обаждане ми се стори най-добрият начин.

— Настоявам да ми обясниш… — Този път тя размаха формулярите. — Всичко това.

— Зная. Ти си демон, който иска обяснения за всичко. — Лоугън се спря, сграбчи косите й и страстно я целуна. — Ако все още не ти е достатъчно ясно, значи съм сбъркал някъде. Чао.

— Просто потегли и ме остави да стоя там като идиотка.

Няколко часа по-късно, все още ядосана, Стела сменяше пелената на Лили, докато Хейли се преобличаше за вечерята.

— Казала си, че искаш да се запознаеш със семейството му и той с твоето — изтъкна Хейли. — Е, вече си поговорила с майка му, а той се с срещнал с баща ти.

— Зная какво казах, но той просто е отишъл там, без да се обади. И е накарал майка си да ми позвъни, без да ме предупреди. После се отбива при мен и най-спокойно си тръгва. — Стела взе Лили на ръце и я гушна. — Това ме изнервя.

— Липсва ми някой, който да ме изнервя по този начин. — Хейли се завъртя и въздъхна при вида на все още леко закръгления си корем. — Въпреки че в книгите пишеше друго, тайно се надявах, че когато Лили излезе, всичко веднага ще дойде на мястото си.

— Нищо вече не е същото след раждането на дете. Но ти си млада и пъргава. Бързо ще възстановиш фигурата си.

— Надявам се. — Взе любимите си сребърни халки, докато Стела търкаше нос в телцето на Лили. — Ще ти кажа нещо, защото си ми приятелка и те обичам.

— Какво има, скъпа?

— Истина е. Миналата седмица, когато Лоугън намина да донесе подаръка, а вие с момчетата излязохте навън, преди да се прибера и той да ти зададе съдбовния въпрос — знаеш ли как изглеждахте четиримата?

— Не.

— Като семейство. Мисля, че каквото и да се върти в главата ти, дълбоко в сърцето си знаеш, че така трябва да бъде.

— Твърде млада си, за да разбираш добре тези неща.