кученце, родено в конюшнята. Отдавна искал домашен любимец, но майка му поставила забрана — никакви кучета в къщата. Затова го крил в стаята си около седмица, държал го в гардероба и отмъквал храна за него от кухнята.
— На колко години е бил?
— На около десет, предполага тя. Поне според това, което й е разказвала майка й. Пропълзял в гардероба с кученцето и заспал. Търсили го навсякъде, преобърнали цялата къща. Изведнъж една от прислужниците чула скимтене и открила и двамата вътре в гардероба.
— Позволили ли са му да задържи кученцето?
— Да. Думата на баща му натежала и той продължил да се грижи за него, въпреки че било помияр и не се поддавало на дресировка. Живяло близо осемнайсет години и дори тя смътно си го спомня. Погребал го зад конюшните и посадил дръвче върху гроба.
— Почакай. Баба ми ми е показвала този гроб. И дървото, под което лежи любимото му куче. Но навярно не е чувала как се е сдобил с него. Щеше да ми разкаже.
— Останах с впечатлението, че Кларис сподели това, за да ме убеди, че малкото братче на майка й е било разглезено от баща си.
— Не се и съмнявам — отвърна Роз.
— Научих и още нещо. Джейн почива всяка сряда. Или поне в сряда следобед. Обича да ходи в „Дейвис Кид“, да обядва в кафенето и да разглежда книгите.
— Така ли?
— Всеки, който иска да поговори насаме с нея, може да я открие там. — Утре е сряда, така че следобед ще бъде свободна.
— Напоследък все не намирам време да отскоча до тази кафе книжарница.
— Е, този път ще намериш.
Роз се съмняваше, че без описанието на Мич би познала Джейн Поулсън. Видя младата жена с кестеняви коси, старомодно облекло и тъжно лице да влиза в кафенето и веднага да се отправя към бара.
Поръча бързо — като човек, който рядко променя навиците си, седна на маса в ъгъла и извади от чантата си евтин роман.
Роз изчака една минута и тръгна към нея.
— Джейн? Джейн Поулсън? — приветливо каза тя, преструвайки се на леко озадачена, и видя момичето да потръпва, преди да вдигне поглед. — Много се радвам да те видя. — Без да чака покана, се настани на другия стол. — Минаха… не мога дори да си спомня колко години. Аз съм братовчедката Розалинд. Розалинд Харпър.
— Да… зная. Здравей.
— Здравей. — Роз докосна ръката й, седна и отпи от кафето си. — Как си, откога си в града? Разкажи ми всичко.
— Добре съм. Сега… живея тук.
— Така ли? Тук, в Мемфис? Това е страхотно. Надявам се, че и вашите са добре.
— Да. Всичко е наред. Всички са добре.
— Радвам се да го чуя. Предай много поздрави на майка си и баща си, когато им се обадиш. Какво правиш в Мемфис.
— Ами… — Джейн замълча, докато сервираха купичката супа и малкия сандвич, който бе поръчала. — Благодаря. А… братовчедке Розалинд, искаш ли нещо?
— Не, само кафе.
Не можеше да го направи. Не можеше да гледа това тъжно, уплашено лице и да лъже.
— Джейн, ще бъда честна с теб. Днес дойдох специално, за да се видим.
— Не разбирам.
— Зная, че живееш при леля си и работиш за нея.
— Да. Да… И току-що си спомних, че тя ме изпрати да свърша нещо. Как можах да забравя? Трябва да тръгвам…
— Скъпа… — Роз сложи ръка върху нейната и я задържа с надеждата да й вдъхне кураж. — Знам какво е мнението й за мен, така че няма за какво да се безпокоиш. Няма да й кажа, че сме разговаряли. Не искам да имаш проблеми с нея. Уверявам те.
— Какво искаш?
— Първо, ще ти обещая, че нито една твоя дума няма да стигне до нея. Знаеш колко ме ненавижда и чувствата ни са взаимни. С Кларис не си говорим, така че няма откъде да го узнае. Второ, ще те попитам, харесва ли ти да живееш при нея?
— Търсех работа. Тя ми даде работа. Наистина трябва…
— Хм… А ако получиш друго предложение?
— Не… точно сега не мога да си позволя самостоятелно жилище. — Джейн сведе поглед към супата си, сякаш там се намираше целият свят, който не е никак приятелски настроен. — Не умея да върша нищо. Не ме бива за никаква работа.
— Трудно ми е да го повярвам, но това може да почака. Ако ти помогна да си намериш работа, която ти харесва, и апартамент, който можеш да си позволиш, би ли предпочела да останеш при Кларис?
Когато Джейн вдигна глава, лицето й бе пребледняло.
— Защо да го правиш?
— Отчасти — за да я ядосам, отчасти — защото не обичам да виждам някой роднина да страда, когато има просто решение на проблема. И пак отчасти — защото се надявам да ми помогнеш.
— Какво бих могла да направя за теб? — попита Джейн.
— При нея има неща от дома ми, от Харпър Хаус. — Роз кимна, когато видя на лицето й да се изписва едновременно уплаха и разбиране. — И двете знаем за тях. Статуетките не ме интересуват, но искам книжата. Тетрадките, писмата, дневниците. Честно казано, Джейн, дойдох с намерението да те подкупя да ги отмъкнеш заради мен. Бях готова да ти помогна да си намериш работа и жилище и да ти дам малка сума за услугата. Всъщност ще направя това за теб, без да искам нищо в замяна.
— Защо?
Роз се наведе напред.
— Тя искаше да ме съсипе. Опита се да ме манипулира, да провали живота ми, да сломи духа ми. Не й позволих. Няма да й позволя да стори същото и с теб.
— Не е виновна. Причината е в самата мен. Не мога да говоря за това.
— Тогава няма да те поучавам. — Роз се изкуши да го направи, но се възпря. — Ще ти дам номерата си. Този е на домашния ми телефон, този — на мобилния, а този — на служебния. Сложи ги някъде, където тя няма да ги намери. Сигурно знаеш, че тършува из вещите ти, когато излезеш.
Джейн кимна:
— Все едно. Нямам нищо ценно.
— Продължавай да живееш с тази нагласа и никога няма да имаш. Помисли си какво искаш и ако решиш да приемеш помощта ми, ми се обади.
— Дори ако не успея да ти помогна?
— Да. И сама ще се добера до това, което ми е нужно, тя взе неща, които ми принадлежат, и аз ще си ги върна, а ако искаш да се избавиш от нея, ще ти помогна. Без да те карам да се чувстваш задължена.
Джейн отвори уста, затвори я и бързо стана.
— Братовчедке Розалинд, може ли… да отидем някъде другаде? Тя знае, че идвам тук, и може…
— Някой да й докладва? Да, възможно е. Е, добре ще отидем другаде. Колата ми е отпред.
Роз я заведе в малка гостилница, където никой не ги познаваше и бе малко вероятно Кларис да влезе някога. Вътре се носеше мирис на скара и силно кафе.
Поръча и за двете, за да даде време на Джейн да се успокои.
— Имаше ли работа, докато живееше при родителите си.
— Мм… понякога помагах в офиса на баща си. Нали знаеш, че има фирма за подови настилки?
