— Харесва ли ти работата в офис?
— Не, не ми харесва, а и не мисля, че бях добра в нея.
— А какво обичаш да правиш?
— Бих искала да работя в книжарница или галерия. Обичам книгите и изкуството. Дори имам известни познания.
— Това е добро начало. — За да я подкани да се храни, вместо само да чопли рулото с трепереща ръка, Роз взе половината от огромния сандвич, който вече бе разрязала надве, и я захапа. — Имаш ли пари?
— Спестих около две хиляди.
— Още едно добро начало.
— Забременях — промълви Джейн.
— О, скъпа! — Роз остави сандвича и докосна ръката й. — Значи си бременна.
— Вече не. — По бузите й потекоха сълзи. — Миналата година. Случи се миналата година. Аз… той беше женен. Казваше, че ме обича и че ще напусне съпругата си. Такава идиотка съм. Такава глупачка.
— Стига — смъмри я нежно Роз и й подаде хартиена кърпичка. — Не си глупачка.
— Беше женен и знаех това. Просто се увлякох. Чувствах се поласкана, че някой ме желае, и ми се струваше толкова вълнуващо да го пазим в тайна. Вярвах на всяка негова дума, братовчедке Розалинд.
— Просто Роз. Разбира се, че си му вярвала. Била си влюбена в него.
— Но той не ме е обичал. — Поклащайки глава, Джейн нервно накъса салфетката на парчета. — Разбрах, че съм бременна, и му казах. Реагира ужасно студено. Не изглеждаше ядосан, а по-скоро раздразнен. Сякаш ставаше дума за някаква… дребна неприятност. Настоя за аборт. Бях шокирана. Бе казвал, че един ден ще се оженим, а сега искаше да направя аборт.
— Било ти е много тежко, Джейн. Съжалявам.
— Казах, че ще го направя. Чувствах се ужасно тъжна, но наистина щях да го направя. Не знаех как иначе да постъпя. Но дълго отлагах, защото се страхувах. Една вечер, когато вечеряхме с майка ми в ресторант, започнах да кървя и да се превивам от болки.
Сълзите й отново бликнаха. Роз й подаде друга салфетка.
— Пометнах. Не й бях казала, че съм бременна, а пометнах буквално пред очите й. Двамата с татко толкова се разстроиха. Бях замаяна, чувствах се странно. Казах им кой е бащата — един от партньорите на татко за голф.
Този път зарови лице в салфетката и зарида. Когато се приближи сервитьорката, Роз поклати глава отрицателно стана, заобиколи масата, седна до Джейн и обви ръка около раменете й.
— Съжалявам — промълви Джейн.
— Не се безпокой. Поплачи си.
— Беше ужасна гледка, ужасен момент. Изложих ги, разочаровах ги.
— При тези обстоятелства би трябвало сърцата и душите им да бъдат с теб.
— Аз ги посрамих. — Тя захлипа и попи сълзите си. — И то заради мъж, който не ме обича. Загубих бебето, може би защото не го исках. Исках просто да изчезне… и това стана.
— Не бива да се упрекваш, скъпа. Носиш отговорност за зачеването му, защото за това са нужни двама души. Но не си виновна, че си го загубила.
— През целия си живот бях правила само каквото ми кажат. Веднъж постъпих, както желаех — и ето какво се случи.
— Съжалявам за това, което си преживяла. Всички допускаме грешки, Джейн, и понякога плащаме тежка цена за тях. Но няма смисъл да продължаваш да я плащаш. — Роз леко докосна рамото й и отново седна на мястото си срещу нея, за да бъдат лице в лице. — Погледни ме сега. Слушай. Нали мъжът, който те е използвал, е изчезнал от живота ти?
Джейн кимна и попи сълзите си.
— Добре. Вече можеш да помислиш с какво искаш да се занимаваш. Да изградиш нов живот, вместо да продължаваш да се самосъжаляваш заради миналото.
— Наистина ли ще ми помогнеш да си намеря работа?
— Да, докато започнеш. От теб ще зависи да я запазиш.
— Тя… има много стари дневници. Държи ги в стаята си, заключени в едно чекмедже. Но аз знам къде е ключът.
Роз се усмихна и се облегна назад.
— Ти си истинско съкровище.
Седемнадесета глава
Не е толкова зла, нали? — Хейли люлееше Лили в скута си и гледаше как Харпър засажда калдъръмчета в лехата до задната врата на къщата си. — Искам да кажа, може би е подла и заядлива, но не и зла.
— Явно не си чувала мама да нарича братовчедката Риси „върховната кучка-демон от ада“.
— Ако наистина е такава, сигурно си е имала работа с Амелия. Може би тя я е убила.
— Родена е… „пръкнала се е“, както казва мама, доста след смъртта на Амелия.
— А, да. — Хейли смръщи вежди и на челото й се появиха бръчки. — Стига да сме прави за датите. Ако сме сгрешили, възможно е тя да го е извършила.
— Ако предположим, че Амелия е била убита.
— Е, добре, това е само догадка. Все пак трябва да е имала причина да задигне дневниците и да ги пази. Не мислиш ли?
— Освен тази, че е себична, задръстена стара мома?
— Освен тази. Спокойно, миличко. — Лили започна да нервничи в скута й, тя я свали на земята и придържайки ръчичките й, започна да я разхожда по верандата на Харпър. — Може би в тези дневници има неща, които я уличават.
— Тогава защо не ги е изгорила?
— О, не зная — тросна се тя. — Просто теория. Трябва да обсъдим различни версии и хипотези, за да стигнем до отговора на загадката, нали?
— Щом казваш. Но според мен отговорът е, че братовчедката Риси е крадлива, безсърдечна и себична вещица. Виж това, сладурче. — Харпър откъсна един розов цвят приклекна и го завъртя срещу Лили. — Красиво е, нали? Искаш ли да ти го дам?
Детето се усмихна, пусна ръцете на майка си и протегна своите.
— Ще дойдеш да си го вземеш — каза той.
Когато доближи цветето до пръстите й, Лили направи три плахи крачки.
— Господи! Боже мой! Видя ли? Тя проходи! Видя ли я?
— Разбира се. — Харпър помогна на детето да се задържи на крака, когато то стисна цветето в юмручето си. — Браво! Видя ли, че можеш?
— Тя направи първите си крачки. — Хейли заподсмърча и изтри сълза. — Сама дойде при теб.
Смутен, както винаги, когато види сълзи, Харпър вдигна поглед.
— Извинявай. Трябваше ти да държиш цветето.
— Не, не ти се сърдя. Тя проходи, Харпър. Моето момиченце. Видях първите й стъпки. О, трябва да се похвалим на всички! — Хейли затанцува, вдигна Лили и я накара да се засмее, докато се въртеше с нея в кръг. — Да покажем на всички колко си умна. — Изведнъж спря и въздъхна. После докосна бузата на Харпър с устни. — Сама дойде при теб — повтори тя и забърза към голямата къща с детето на ръце.
Роз обичаше да пие кафе на верандата, загледана в пробуждащите се градини. Чуваше момчетата на Стела, които играеха с кучето, и гласовете им връщаха стрелките на времето към годините, когато бе слушала своите синове.
Изпитваше удоволствие да седи така привечер и да се наслаждава на нежната синя светлина и уханието на пролетните цветя в тишината. Още по-приятно й беше, когато имаше настроение за компания. Сега отпиваше от кафето си, докато Стела, Лоугън, Дейвид и Мич разговаряха до нея.
Искаше й се да са тук и Харпър, и Хейли. Но Харпър не вдигаше телефона, както често се случваше, а не бе успяла да открие Хейли и детето й.
