Забождаш го и отъпкваш пръстта, за да стимулираш вкореняването, а през зимата отрязваш листа на това, което се нарича растение майка, и засаждаш новото растение с коренчета навън.
— Доста си прочела.
— Обичам да научавам нови неща.
— Личи си. — Харпър внезапно осъзна още нещо: никога не бе срещал жена, която да го привлича физически и емоционално и същевременно да споделя любовта му към градинарството. — Добре. Използваме остър и чист нож. Ще съберем всички пъпки от клонките, които току-що отрязахме. Но ще вземаме съвсем малка част — около три милиметра, от стъблото.
— Зная — промърмори тя, докато й показваше, преди да й позволи да опита.
„Страхотни ръце — помисли си Хейли. — Бързи, опитни, уверени. Изглеждат красиви въпреки драскотините или може би благодарение на тях“.
Хрумна й, че отразяват цялата му същност — аристократично потекло с работнически начин на живот.
— Отрязва се меката част. Виждаш ли как? — Харпър се извърна, за да може тя по-добре да го наблюдава. Главата му почти докосна косите й. — Искаме да вземем първата пъпка от основата и там ще направим разрез в стъблото, точно под нея. Ето какъв трябва да е наклонът, един разрез надолу и един започващ малко над него, от другата страна на пъпката, към първия.
Внимателно хвана отрязаната пъпка и й я подаде.
— Мога да направя това.
— Опитай тогава!
Харпър пъхна отрязаната пъпка в найлонова торбичка и проследи движенията й. Бе внимателна, за негово облекчение, и дори я чу шепнешком да си повтаря указанията му.
— Успях!
— Добра работа. Да продължим с останалите.
Той отдели седем пъпки за времето, което на нея й бе нужно за три. Показа й как да застава над лехата със засаден разсад и да отделя резници от долната част на младите растения.
Хейли предприе хитър ход, за който навярно по-късно щеше да съжалява — нарочно сбърка при първия опит.
— Не, трябва да го нагласиш между краката си, ето така. — Както се бе надявала, той застана зад нея и ръцете му я обгърнаха. Тя почувства гореща тръпка, кога то пръстите му обхванаха китките й. — Наведи се малко, отпусни коленете, това е… — Направляваше ръката й за разреза. — Само тресчица от кората — почти прошепна и дъхът му докосна ухото й. — Виждаш ли, трябва да остане вдлъбнатина в основата, където ще бъде поставена пъпката.
Ароматът от тялото му й напомняше за този на дърветата — топъл и земен. Тя усещаше допира на стегнатата му снага. Искаше й се да се обърне, за да се озоват притиснати един към друг, лице в лице. Нужно бе само да се повдигне на пръсти, за да достигне с устните си неговите.
Би трябвало да се срамува от себе си заради този ход, но тя извърна глава и го погледна през рамо право в очите.
— Така по-добре ли е?
— Да, много по-добре.
Както се бе надявала, погледът му се плъзна надолу и се задържа върху устните й.
„Е, постигнах класически резултат“, помисли си Хейли.
— Ще ти покажа какво се прави по-нататък — рече Харпър, но за миг остана загледан в нея с безизразни очи, сякаш изведнъж бе забравил какво прави в момента.
Тя се почувства безкрайно щастлива. После се отдръпна назад и посегна към чантата си за лепенки.
„Беше толкова хубаво — каза си Хейли. — Един срещу друг, слели топлината на телата си, макар и само за няколко секунди“. Разбира се, сега щеше да й бъде още по-трудно да овладее поривите си, но усещането, че всичко в нея се носи във волен полет, бе приятно.
Реши вече да бъде послушна като самонаказание за хитрината си. Вживя се в ролята на любознателна ученичка, докато слагаше парченцето кора с пъпката на стъблото така, че да прилепне плътно към вдлъбнатината, както тялото на Харпър към нейното.
Прикрепи присадката към стъблото с лепенка, следвайки инструкциите му.
— Добре, идеално. — Все още малко задъхан, Харпър изтри длани в дънките си. — След около шест седмици присадката ще се прихване и ще свалим лепенката. В края на зимата ще отрежем горната част на стъблото, малко над тази пъпка, и през пролетта новото растение ще започне да се развива за наша радост.
— Забавно е, нали? Вземаш две парченца от различни растения, сливаш ги в едно цяло и създаваш нещо ново.
— Това е целта.
— Ще ми покажеш ли и други техники? От онези, които прилагаш в оранжерията? — Бе наклонила тяло и навела глава над следващото засадено растение. — Роз и Стела ми показаха начини за разсаждане. Сама подготвих няколко касетки с разсад. Искам да се пробвам и в присаждането.
Насаме с нея в горещия влажен ден… Би могъл да се удави в морето на собствената си страст.
— Разбира се, няма проблем.
— Харпър? — Хейли се наведе да постави поредната присадка. — Мислеше ли, че ще постигнете всичко това, когато майка ти реши да създаде градинарски център?
Трудно му бе да се съсредоточи върху думите й, без да обръща внимание на тръпките, обхванали цялото му тяло. Това го измъчваше.
„Майката на Лили, гостенката в дома ми, моята подчинена… Нима е възможно нещата да бъдат по- сложни? Бог да ми е на помощ!“, помоли се мислено той.
— Харпър?
— Извинявай. — Уви лепенката около стъблото, после вдигна очи и се огледа наоколо. Погледът му стигна отвъд моравите и лехите до оранжериите и бараките и най-сетне се успокои. — Вярвах, че ще успеем, защото това беше и моето желание. А и зная, че когато мама си науми нещо, влага цялата си енергия, за да го постигне.
— А ако тя не се бе впуснала в това начинание с цялата си енергия, с какво щеше да се занимаваш ти?
— Със същото. Ако не беше тя, сам щях да създам градинарски център. Щом желанието ми е толкова силно, мама със сигурност щеше да ме подкрепи, така че навярно щяхме да имаме почти същото, което е и сега.
— Роз е най-добрата, нали? Хубаво е, че осъзнаваш какъв късметлия си. Виждам колко сте близки и сигурни, че можете да разчитате един на друг. Надявам се един ден двете с Лили да имаме такива взаимоотношения.
— Струва ми се, че вече ги имате.
Тези думи я накараха да се усмихне, докато се изправяше, за да отиде до следващото растение.
— Мислиш ли, че близостта помежду ви и с братята ти се дължи на факта, че през по-голямата част от живота си сте били без баща? Искам да кажа… Мисля, че аз бях толкова близка с баща си, защото бяхме само двамата.
— Може би. — Тъмните му коси паднаха на челото му, докато работеше. Отметна ги назад, леко раздразнен, че бе забравил да сложи шапка. — Помня как мама се държеше с баща ми, а и той с нея. Беше нещо специално. Има нещо подобно между нея и Мич, но не е същото. Мисля, че никога не става същото, а и човек не бива да го очаква. Но двамата изживяват нещо прекрасно. Тя го заслужава.
— Иска ли ти се и ти да откриеш своя специален човек?
Харпър тръсна глава и едва не поряза пръста си с ножа.
— Не, не. Е, може би някой ден. Защо, на теб нужен ли ти е?
Чу въздишката й, докато пристъпваше покрай лехата.
— Някой ден.
