— Изглежда, съм загубил способността си за трезво мислене.
— Когато я възвърнеш, кажи ми.
Хейли започна да събира нещата на детето си. Той обгърна кръста й.
През тялото й отново премина гореща тръпка. Погледна към него.
— Какво означава това?
— Казано накратко, не можеш просто да влезеш тук, да ме целунеш и да си тръгнеш. Това нагледна демонстрация на преживяването ти ли беше или нещо друго?
— Питах се какво би било и реших да разбера.
Харпър я накара да се обърне, погледна към Лили, за да се увери, че е увлечена в играта си, и притисна Хейли с гръб към плота.
Докосна ханша й, когато устните им отново се срещнаха. Докато езикът му навлизаше дълбоко в устата й и той жадно поглъщаше дъха й, ръцете му се придвижиха нагоре и по кожата й сякаш пропълзяха искри.
После той се отдръпна назад и погали с пръсти изтръпналите й устни.
— Аз също се питах какво би било. Е, сега вече и двамата знаем.
— Предполагам — едва успя да промълви тя.
Лили задърпа крачола на Харпър и той я вдигна на ръце.
— Може би нещата са твърде сложни.
— Да, така е. Трябва да бъдем внимателни, да обмисляме всичко — въздъхна Хейли.
— Разбира се. Или да кажем: „По дяволите!“, и по-късно тази вечер да дойда в стаята ти.
— Да… иска ми се да кажа „да“. Изкушавам се — припряно заговори Хейли. — Съзнанието ми крещи „да“, но не зная защо устата ми не го изрича.
— Добре — кимна той. — Ще изчакаме известно време, за да бъдем сигурни.
— Да бъдем сигурни — повтори тя и бързо вдигна нещата на Лили. — Трябва да тръгвам, иначе ще забравя за решението да изчакаме… Господи, наистина умееш да целуваш! А трябва и да приготвя Лили за лягане. Не искам да постъпвам глупаво и да проваля всичко.
— Ще бъдем разумни.
— Да, така трябва. — Тя взе Лили, въпреки че детето жално хленчеше, отказвайки да се отдели от Харпър. — Ще се видим на работата.
— Все пак ще ви изпратя до къщата.
— Не. — Хейли забърза към вратата с момиченцето, което плачеше в ръцете й. — Ще се укроти.
Но плачът й ставаше все по-силен, докато прерасна в пронизително пищене.
— За бога, Лили, утре ще се видите отново! Харпър не заминава на война.
Чантата с пелените се плъзна от рамото й и увисна на ръката й, докато сладкото й детенце се преобразяваше в демон със зачервено лице. Малките обувчици нанасяха болезнени удари по корема и бедрата й и тя едва успя да отнесе десеткилограмовата фурия до къщата в задушната лятна вечер.
— И на мен ми се иска да остана — отчаяно говореше Хейли на дъщеричката си. — Но не мога при тези обстоятелства, така че и ти трябва да се примириш.
Капките пот, които се стичаха по челото й и влизаха в очите й, за миг така замъглиха погледа й, че голямата стара къща затрептя пред нея като мираж. Недостижима илюзия…
Образът щеше да се отдалечава, колкото и дълго да върви към него, защото не беше реален. Не бе за нея. Тук никога нямаше да се чувства напълно в своя територия. Би било по-добре, по-разумно и по-лесно да опакова багажа си и да замине. И къщата, и Харпър бяха недостижими като мираж, неща, които никога нямаше да бъдат нейни. Колкото повече останеше, толкова по-трудно щеше да бъде да се избави от тези илюзии.
— Ей, какво става тук?
Видя Роз през вечерната мараня и цялото й тяло потрепери, когато погледът й отново се проясни. Обляна в сълзи, Лили се изтръгна от ръцете й и се хвърли към Роз.
— Сърдита ми е — промълви Хейли. В очите й запариха сълзи, когато дъщеричката й обви ръце около врата на жената.
— Няма да бъде за последен път. — Роз прегърна детето и го залюля, докато се взираше в лицето на Хейли. — Какво я разстрои така?
— Искаше да остане при Харпър.
— Трудно е да се разделиш с любимеца си.
— Има нужда от баня и сън. Вече трябваше да съм я сложила да спи. Извинявай за безпокойството, сигурно писъците й са се чували чак до Мемфис.
— Не сте ме обезпокоили. Не е нито първото сърдито хлапе, с което съм си имала работа, нито ще е последното.
— Ще я заведа горе.
— Остави я на мен. — Роз пое по стъпалата към втория етаж. — В момента и двете сте ядосани една на друга. Така става, когато децата искат едно, а майките им знаят, че им е нужно друго. Чувстваш се виновна, защото започват да се държат, сякаш е дошъл краят на света.
По бузата на Хейли се търкулна сълза и тя я изтри.
— Не искам да я разочаровам.
— Как можеш да мислиш, че си я разочаровала, когато си направила това, което е най-добро за нея? Малката е уморена — каза Роз, докато отваряше вратата на детската стая, и светна лампата. — Плувнала е в пот, трябва да бъде изкъпана, облечена с нощничката си и сложена в креватчето. Хайде, върви да приготвиш ваната. Аз ще я съблека.
— Не е нужно, мога и сама…
— Скъпа, трябва да свикнеш да приемаш помощ.
Докато Роз носеше вече успокоената Лили, Хейли влезе в банята. Пусна водата и направи пяна, с чиито балончета Лили обожаваше да си играе. Докато вадеше гуменото й пате и жабчета, с мъка преглътна напиращите сълзи.
— Имам си голо бебче — глезено бърбореше Роз. — Да, да, я какво коремче, само за гъделичкане.
Смехът на Лили накара Хейли отново да заподсмърча, когато по-възрастната жена влезе при нея.
— Защо не вземеш душ? Уморена си и си разстроена. С Лили ще се позабавляваме във ваната.
— Не искам да правиш всичко това заради мен.
— Познаваш ме от достатъчно дълго време, за да знаеш, че никога не правя нещо, което не желая. Сега върви, измий се и се разхлади.
— Добре.
Обзета от страх, че всеки момент ще избухне в плач, Хейли забърза към вратата.
Чувстваше се по-чиста, по-свежа и доста по-уверена, когато се върна и завари Роз да облича сънената Лили с памучна нощничка.
В стаята ухаеше на пудра и бебешки сапун, а детето бе спокойно.
— Виж кой идва те нацелува за лека нощ. — Роз повдигна Лили и тя протегна ръчички към майка си. — Ела във всекидневната, когато я приспиш.
Хейли притисна дъщеря си и вдъхна от аромата на косите й, на кожата й.
— Благодаря, Роз. — Остана неподвижна няколко секунди, прегърнала малкото си момиченце. — Мама съжалява, миличко. Бих ти дала всичко на света. Ако можех, бих ти го подарила в сребърна кутийка.
Последваха целувки и нежен шепот, докато слагаше Лили в креватчето с плюшеното й кученце. Остави нощната лампа включена, преди да излезе и да тръгне по коридора към всекидневната.
— Донесох минерална вода от твоите запаси. — Роз й подаде бутилка. — Искаш ли?
— Чудесно. Знаеш ли, чувствам се толкова глупаво. Не знам какво бих правила без теб.
— Би се справила страхотно. — Роз седна и изпъна крака. Тази вечер бе боса и ноктите й бяха лакирани в бонбоненорозово. — Ако се самообвиняваш всеки път, когато детето ти капризничи, ще станеш мрачна и черногледа още преди да закръглиш тридесет.
— Зная, че Лили беше уморена. Трябваше да я доведа направо в къщата, вместо да се отбиваме на гости у Харпър.
