работата всеки път, когато мислите му се отнесяха към Хейли.
Включи телевизора, избра книга и се посвети на едно от любимите си занимания в самотните вечери — да гледа бейзболни мачове и да чете в паузите. Задряма, когато „Бостън“ изоставаха с две точки от „Янкис“.
Сънува, че се люби с Хейли във Фенуей Парк. Бяха се вкопчили голи на тревата, докато край тях се играеше мач. Знаеше, че батерът е отбелязал три и две, докато дългите крака на Хейли обгръщаха тялото му и той потъваше в нея, в горещата й плът, а погледът му се губеше в нежните й сини очи.
Събуди го силен трясък и в просъница осъзна, че е удар на бухалка по топка. Надигна се и разтърси глава, за да се разсъни.
„Господи, странен сън, много странен… Макар че съчетаваше две от любимите ми занимания — спорт и секс“, присмя се на себе си той. Понечи да остави книгата, когато втори трясък от долния етаж отекна като изстрел. И това съвсем не беше сън.
Светкавично скочи на крака и грабна бухалката „Луисвил Слъгър“, която имаше от дванайсетия си рожден ден. Докато тичаше към стълбите, първото му предположение бе, че Брайс Кларк, бившият съпруг на майка му, е избягал от затвора. И сега е дошъл да причинява нови неприятности. „Ще съжалява за това“, мрачно си помисли Харпър и сграбчи бухалката по-здраво. В главата му нахлу кръв, когато се втурна към шумотевицата.
Миг след като включи лампата, към него полетя чиния. Инстинктивно се наведе и чинията се разби в стената зад гърба му на безброй остри парчета.
После настъпи тишина.
Стаята, която старателно бе почистил и подредил, преди да се качи горе, изглеждаше като след нашествие на вандали. Подът бе покрит с натрошени съдове и парчета от бирени бутилки. Хладилникът му зееше отворен и цялото му съдържание бе изсипано. Плотовете и стените бяха изпоцапани с ужасяваща смес от кетчуп и горчица.
В кухнята нямаше друг, освен него. Виждаше само дъха си да се издига като пара във все още леденостудения въздух.
— Мамка му, дяволска работа! — Той прокара ръка през косите си и застина.
Бе използвала кетчуп… Беше така милостива да изпише посланието си към него на стената не с кръв, а със сос:
Няма да се примиря.
Харпър огледа безпорядъка в стаята и ядно въздъхна:
— Нито пък аз.
Шеста глава
Мич намести очилата си, огледа снимките по-внимателно и си помисли: „Много съобразително от страна на Харпър да направи снимки от всеки ъгъл в близък и далечен план“.
Наистина бе проявил забележително хладнокръвие.
— Но трябваше да ни се обадиш, когато се случи!
— Беше един през нощта, какъв смисъл имаше? Ето така изглеждаше всичко.
— Явно си я предизвикал с нещо. Имаш ли представа с какво?
— Не.
Мич подреди снимките, докато Дейвид надничаше над рамото му.
— Успя ли да разчистиш боклуците? — попита Дейвид.
— Да. — Напрегнатите рамене на Харпър затрепериха от гняв. — Изпотрошила е всички съдове в къщата.
— Не е голяма загуба, бяха похабени. Но какво е това? — Дейвид грабна една от снимките. — Десертчета „Туинкис“? На колко години си, Харпър, на дванайсет? — С израз на съжаление поклати глава. — Плашиш ме.
— Е, просто обичам „Туинкис“.
Мич повдигна ръка примирително.
— Да оставим вредните храни настрана…
— „Туинкис“ са бомби от захар, мазнини и консерванти — продължи да негодува Дейвид.
Гневът му накара Харпър да се усмихне.
— Момчета — тихо промърмори Мич. — Да се върнем на въпроса. Това е нова промяна в поведението на Амелия. Никога досега не е идвала в гаража за файтони и не те е безпокоила.
Харпър за миг зърна снимките, които бе направил, и си спомни за шока, яростта и времето, което му бе отнело разчистването на безпорядъка. После въздъхна:
— Беше страхотен дебют!
— Майка ти трябва да узнае.
Все още бесен, Харпър тръгна към задната врата и намръщено се загледа в утринната мъгла. Бе решил да изчака, докато види майка си да излиза за сутрешния крос.
— Мил ми е животът. Но исках първо да го обсъдя с вас, преди да й кажем. — Вдигна поглед нагоре, където предполагаше, че Хейли се приготвя за работа. — И на нея ли трябва да съобщим?
— Да заговорничим и да държим жените настрана ли? — възропта Дейвид. — Не че аз имам нещо против, но това никак не би се харесало на Роз. — Повдигна палец към тавана. — Нито пък на нея.
— Просто не искам да изпаднат в паника, това е. Да смекчим нещата, доколкото е възможно. Имаше само няколко счупени чинии в края на краищата.
— Това е вандалщина, Харпър! Посегнала е на дома ти. Така стоят нещата и те ще го разберат. — Мич махна с ръка успокоително. — Но вече сме се сблъсквали и с по-страшна нейна агресивност, ще се справим и с това. Важното е да разберем защо се е случило.
— Може би защото е луда — отвърна Харпър раздразнено. — Малка, но не и маловажна подробност.
— Когато е ядосан, прилича на майка си — отбеляза Дейвид. — Непоправим инат.
— И друг път Амелия е вървяла към гаража за файтони. — Мич се облегна на масата. — Самите вие сте я видели като деца. Можем да предположим, че и приживе е била там. Вероятно, след като Реджиналд Харпър е донесъл детето, плод на тяхната любов, за да го представи за свой законен наследник.
— Можем да предположим, че е била и напълно смахната! — добави Дейвид. — Съдейки по вида й.
— От друга страна, доколкото знаем, никога не е издавала присъствието си в гаража за файтони, поне откакто Харпър живее там. Откога всъщност се премести?
— Не знам, по дяволите. — Той сви рамене и забарабани с пръсти по крачолите на изтъркания си работен панталон. — Откакто завърших колежа, преди шест-седем години.
— А сега това опустошение. Може би е проява на лудост, но не е без причина. Всичко, което е правила до днес, е имало обяснение. Занасял ли си нещо там наскоро, нещо ново?
Предположението, което го осени, го накара да замълчи и да се замисли.
— Растения. Отглеждам малко разсад там, но го правя от години. Внасял съм най-обикновени неща — храна, дрехи. Нищо особено или необичайно.
— А водил ли си някого в къщата си?
— Моля?
— Имал ли си гост, който не е идвал друг път? Някоя жена?
— Не.
— Е, това наистина е жалко. — Дейвид го потупа по рамото. — Нима вече си загубил чара си?
— Чарът ми е страхотен, както винаги. Просто напоследък съм малко зает.
— Какво правеше, преди призракът да се развилнее?
— Гледах мач горе в спалнята, четях. По някое време съм задрямал и следващото, което си спомням, е адски трясък. — В този миг Харпър дочу веселия вик на Лили и потръпна. — По дяволите, слизат! Мич, нека да изчакаме, докато…
Замълча и мислено се упрекна, че не бе действал по-бързо, когато Лили се затича пред Хейли право към него, с широко разперени ръце.
