— Чу гласа ти — каза Хейли, щом настигна детето. — И лицето й сякаш светна…
— Това е заради страхотния му чар — ехидно промърмори Дейвид. — Омайва малките момиченца.
— Със сигурност е най-приятното начало на деня за нея. — Хейли тръгна към хладилника за сок, но когато се обърна с бутилката и чашката на Лили в ръце, съзря снимките. — Какво е това?
— Нищо. Просто малко среднощно приключение.
— Господи, каква разтурия! Имало е купон в къщата ти и не си ни поканил? — Но когато се наведе и се вгледа по-отблизо, примигна. — О, господи — Амелия! Добре ли си? Нали не си пострадал? — Остави чашата на Лили и пристъпи към Харпър. — Нали не те е наранила?
— Не, не. — Той хвана ръката й, която докосваше лицето му. — Изпочупи само тези съдове.
Дейвид се наведе да вземе пластмасовата чашка и когато вдигна глава, се спогледа многозначително с Мич.
— Но това са всичките неща от твоята малка кухня — продължи да се вайка Хейли. — Какво я прихваща! Откъде е цялата тази злоба?
— Може би се ядосва, че не е между живите — рече Дейвид и допълни: — Мисля, че Лили иска сока си.
— Добре, добре, човек може да очаква всичко от нея. От Амелия, не от Лили. Писна ми! — Хейли наля сока, нагласи капачето и подаде чашата на дъщеричката си. — Заповядай, миличко. — После гневно се обърна към Мич: — Какво ще правим по въпроса?
— Аз съм просто невинен наблюдател — напомни й той.
— Всички сме невинни, но очевидно това не означава нищо за нея. Кучка!
Хейли седна и скръсти ръце.
— Успокой се — каза Дейвид, докато й наливаше кафе.
— Само няколко чинии! — Харпър настани Лили на високото й столче. — Според Дейвид — похабени.
Това накара Хейли да се усмихне.
— Не бяха твърде грозни. Съжалявам, Харпър. — Тя докосна ръката му. — Толкова съжалявам.
— За какво? — попита Роз, която току-що влезе в стаята.
— Удари гонгът за втори рунд! — Дейвид направи широк жест с ръката, в която държеше каничката с кафе. — Настръхвам!
Хейли не можеше да се съсредоточи. Машинално изпълняваше задълженията си да продава цветя на клиентите и да издава касови бележки. Когато реши, че не би изтърпяла още един банален разговор с друго човешко същество, влезе в офиса на Стела с отчаяна молба за милост:
— Възложи ми някаква физическа работа, нещо, от което да плувна в пот! Моля те, измъкни ме от мястото зад щанда. Вандалщината на онази кучка не ми дава покой, а не искам да излея гнева си върху някой клиент.
Стела се залюля на стола си и я изгледа с присвити очи.
— По-добре си почини.
— Ако не съм заета с нещо, няма да престана да мисля за това. Сякаш онези снимки от поломената кухня на Харпър все още са пред очите ми.
— Знам, че си разстроена, Хейли, но…
— Аз съм виновна!
— Какво общо имаш пък ти! Може би си виновна и за счупената ваза в моята всекидневна, защото никой в къщата не си признава?
Хейли въздъхна и се отпусна на един стол.
— Добре, ще си почина, но само за минута. Можеш ли и ти да прекъснеш работата си за малко, за да поговорим?
— Разбира се.
Стела откъсна поглед от таблицата на монитора си.
— Когато снощи си тръгнах от къщата ви, отидох при Харпър. Събрах смелост да предприема нещо, нали разбираш? Казах си: ако гледа на мен като на своя братовчедка или ме възприема само като мамчето на Лили — добре! Реших да опитам и да видя как ще реагира…
— О, набрала си кураж! — възкликна Стела.
— Целунах го. Стоях точно там, в кухнята, и му се нахвърлих с една от онези целувки, за които казват: „ако се дърпаш, никога няма да разбереш какво изпускаш“.
На устните на Стела затрептя усмивка.
— Какво направи той? Предаде ли се?
— Би могло да се каже. Неговата целувка в отговор беше нещо като „ти започна играта, но сега е мой ред да ти покажа нещо незабравимо“. Страхотен е. Предполагах, че умее да целува, но тогава разбрах, че значително съм го подценявала.
— Доволна ли си? Нали това искаше?
— Важното е не какво искам. Или може би е именно това. — Хейли стана, но офисът бе твърде тесен, за да закрачи из него. — Целунах го в неговата кухня, Стела. А няколко часа по-късно тя я е опустошила. Не е нужно човек да е гениален математик, за да събере две и две. Аз изпуснах духа от бутилката.
— Стига метафори! — Стела протегна ръка към хладилната си чанта с минерална вода. — Не твърдя, че не си права, но държа да ти кажа, че според мен нямаш вина. Амелия е непредсказуема и никой от нас не носи отговорност за действията й. Нито пък за онова, което някога я е сполетяло.
— Разбира се, но опитай да го кажеш на нея!
Стела й подаде бутилка и рече:
— Това, което трябва да сторим, е да разкрием истината. И ако можем, да поправим несправедливостта. Но междувременно трябва да живеем живота си.
— Сексуалната енергия и емоциите на другите вбесяват Амелия. Така мисли Роз и според мен е на прав път.
— Казала си й за теб и Харпър ли?
Хейли отпи голяма глътка.
— Не, имам предвид, като обобщение. Освен това, между мен и Харпър няма нищо. Роз и Мич смятат, че сексуалните тръпки и силните чувства събуждат гнева й. Затова трябва да се освободя от тези тръпки и чувства.
— Дори и да можеше, забравяш, че и Харпър изпитва същото към теб.
— Мога да реша този проблем. Причината е, че чувствата му са насочени към мен, иначе тя би го нападнала и по-рано. — Хейли стисна нервно бутилката. — Със сигурност е целувал жени в онази къща, преди да се появя, ала не я е вбесявал така.
— Дори и така да е, но ако поведението й има връзка с теб и Харпър, то е знак за нещо, може би важно. Както с мен и Лоугън, както с Мич и Роз и всичко, което означават един за друг.
— Не мога да мисля за това. Не и сега. Искам само да се заловя за работа, за да разсея напрежението. Дай ми някаква трудна задача.
— Искам всичкият разсад в излишък да бъде изнесен от оранжерията и изложен отпред за продан. На различни маси за едногодишните и многогодишните и с етикет за тридесет процента отстъпка.
— Веднага ще се заема. Благодаря.
— Не забравяй, че си ми била благодарна, когато припаднеш от жегата — извика Стела след нея.
Хейли натовари касетките и саксиите на количка и ги пренесе пред сградата. Четири курса бяха достатъчни. Напрегна се да размести масите и да ги подреди така, че да привлекат вниманието на пътуващите шофьори.
Налагаше се да поспира и да упътва клиенти, но през повечето време се радваше на блажено уединение.
Въздухът бе тежък и душен — като пред буря. Надяваше се да притъмнее, да загърми и затрещи, в хармония с настроението й.
Все пак, докато работеше, умът й бе зает да разпознава имената на всички видове, от които товареше
