— Искате да се правя на дама ли? И в това ме бива. Достатъчно, за да ме използвате като кобила за разплод.
— Стига! — Трябваше да запази самообладание, въпреки че пръстите му затрепериха. — Искам те точно такава, каквато си, Хейли. — Обхвана брадичката й и се вгледа в очите й. — На теб говоря. Трябва да довършим работата тук, а после да отидеш да прибереш Лили. Не би искала да закъснееш, нали?
— Какво? — Тя се намръщи и отблъсна ръката му. — Казах, че не…
— Какво каза? — Той отново разтърси раменете й. — Повтори последното, което ми каза.
— Казах… казах, че постъпих импулсивно. И още… Господи! — На лицето й не остана и капка руменина. — Не исках… Не го изрекох аз…
— Изобщо помниш ли какви ми ги наговори?
— Не зная. Не се чувствам добре. — Хейли притисна потната си длан към стомаха си и се присви. — Малко ми се гади.
— Ще те откарам у дома.
— Не мислех онези неща, Харпър. Бях разстроена. — Коленете й се подкосиха, докато той й помагаше да стане. — Когато съм разстроена, говоря глупости, които не мисля. Не знам откъде ми дойдоха наум.
— Всичко е наред — мрачно каза той, докато я носеше на ръце към главната постройка. — Аз зная.
— Не разбирам.
Искаше й се отново да полежи на тревата, докато световъртежът й изчезне.
— Първо ще те отведа у дома, а после ще поговорим.
— Трябва да кажа на Стела…
— Аз ще й кажа. Само че колата ми не е тук. Къде са ключовете от твоята?
— В чантата ми, зад щанда. Харпър, наистина се чувствам… зле.
Той отвори вратата на автомобила и я настани на седалката.
— Ще донеса чантата ти.
Стела бе застанала на щанда, когато той нахълта вътре.
— Трябва да откарам Хейли у дома!
— Прилоша ли й? Толкова съжалявам…
— Не е от жегата. Ще ти обясня по-късно. — Грабна чантата от ръката й. — Кажи на мама да дойде, имам нужда от нея у дома.
Въпреки възраженията на Хейли, че вече се чувства по-добре, Харпър я внесе на ръце в къщата.
— Дейвид, донеси й чай — викна той от вратата.
— Какво става с нашето момиче?
— Просто донеси чай. И повикай Мич. — После помоли Хейли: — Хайде, легни тук.
— Харпър, не съм болна. Няма страшно, просто ми прилоша от жегата. Или дявол знае от какво…
Но бе трудно да спори с него, когато я остави на дивана.
— Именно това ме безпокои — че дявол знае от какво е! Все още си бледа.
Докосна бузата й с пръсти.
— Адски се срамувам заради онова, което изрекох. Не биваше да казвам онези неща, Харпър, колкото и да съм ядосана.
— Не беше чак толкова гневна.
Мич влезе в стаята и попита:
— Какво има?
— Имахме… инцидент — отвърна Харпър.
— Хей, малката, какво става с теб?
Мич се приближи към дивана и приклекна.
— Призля ми от жегата. — Чувството й на отпадналост отшумяваше и тя събра сили смутено да се усмихне. — Сякаш полудях за миг.
— Не беше от жегата — възрази Харпър. — И полудялата не си ти. Сега ще изчакаме да дойде мама.
— Извикал си Роз заради това? Знаеш ли колко виновна ме караш да се чувствам?
— Тихо — нареди Харпър.
— Слушай, не те упреквам, че си ми сърдит, но няма да лежа тук и…
— Ще полежиш. Трябва да приберем Лили чак след два часа. Някой от нас ще отиде.
Хейли го погледна учудено, но той извърна глава към Дейвид, който влезе в стаята с подноса за чай.
— Можеш да вземеш Лили от детегледачката, нали?
— Няма проблем.
— Като нейна майка, аз съм тази, която решава кой да я вземе — сопна се Хейли.
— Руменината ти се възвръща — отбеляза Харпър. — Изпий си чая.
— Не искам чай, по дяволите!
— Ето, сладурче, хубав зелен чай — ласкаво каза Дейвид, когато остави подноса и напълни чашата й. — Бъди добро момиче.
— Престанете да се суетите около мен и да ме карате да се чувствам като идиотка! — Хейли се намръщи, но взе чашата. — Щом ти настояваш, Дейвид, ще го изпия.
Все още бе намръщена, докато отпиваше, но съвсем се ядоса, когато в стаята влезе Роз и попита:
— Какво има? Какво се е случило?
— Харпър е обхванат от някаква лудост — каза Хейли.
— Харпър? — Роз потърка ръката му, докато минаваше покрай него, приковала поглед в младата жена. — Кога най-сетне ще пораснеш?
— Съжалявам за безпокойството — заговори Хейли. — Малко ми прилоша от жегата, това е. Утре ще поработя извънредно, като компенсация за днес.
— О, добре, тогава няма да те уволня. Ще ми каже ли някой какво става, за бога?
— Първо, работила е в жегата до пълно изтощение — започна Харпър.
— Просто се поувлякох…
— Би ли замълчала за момент?
Хейли стовари чашата си върху чинийката и порцеланът издрънча.
— Кой ти дава право да ми говориш така?
Погледът, който Харпър й хвърли, бе спокоен, но заплашителен като тона му.
— Тъй като не мирясваш, просто ще ти кажа: млъкни, по дяволите! Отведох я на сянка и я накарах да пийне вода — продължи той. — Поприказвахме си няколко минути и започнахме да спорим. Тогава забелязах, че вече не говори тя. Беше Амелия.
— Не. Това, че казах неща, които не бива…
— Хейли, не ги каза ти! Говореше различно. — Харпър се обърна към Мич: — Тонът й беше необичаен, а акцентът — типичен за Мемфис. Нямаше и следа от арканзаския говор. А очите й… не знам как да го обясня. Имаха по-хладен израз.
Цялото й тяло затрепери.
— Не е възможно!
— Знаеш, че се случи точно това.
— Добре. — Роз седна до Хейли. — От твоя гледна точка, какво се случи?
— Не се чувствах добре… заради жегата. После с Харпър се скарахме. Той ме предизвика, а аз му отвърнах троснато. Казах нещо, което… — Посегна с трепереща ръка към Роз. — О, господи, почувствах се някак… отдалечена. Не знам как да се изразя. В същото време бях изпълнена с гняв. Не знаех какво изричам. Сякаш бях престанала да говоря. После го чух да казва името ми, но все още бях ядосана. За миг не можах да си спомня нищо. Питах се къде се намирам, както при събуждане от сън. Бях леко замаяна.
— Хейли — спокойно каза Мич, — случвало ли ти се е и друг път?
— Не. Всъщност не зная, може би… — Тя затвори очи за миг. — Напоследък ме спохождат мисли и настроения, които са необичайни за мен. Често съм мрачна, без да има причина. Господи, какво да правя?
— Запази спокойствие — посъветва я Харпър. — Заедно ще го измислим.
