разсад. Скоро щеше да разбира от растения колкото Роз и Стела. А щом приключеше с работата, със сигурност щеше да е твърде изтощена, за да мисли за каквото и да било.
— Хейли, търсех те. — Харпър смръщи вежди, когато се приближи до нея. — Какво правиш, по дяволите?
— Работя. — Тя попи потта от челото си. — Изпълнявам задълженията си.
— Твърде горещо е за подобна работа. Не се диша. Влез вътре.
— Ти не си ми шеф.
— Началник съм ти поне на книга. Нали съм съсобственик на всичко тук.
Хейли се задъхваше и не смогваше да изтрие потта от лицето си. Това само засили раздразнението й.
— Стела ми каза да подредя този разсад и аз изпълнявам нареждането й. Тя е прекият ми началник.
— Не съм чувал по-глупава заповед!
Харпър влезе в сградата и веднага се отправи към офиса на Стела.
— Какво става, за бога? Защо си накарала Хейли да влачи разсад навън в тази жега?
— Мили боже, значи не се е отказала? — Разтревожена, Стела стана от бюрото си. — Нямах представа, че…
— Дай ми бутилка вода.
Стела грабна една от хладилната чанта.
— Харпър, не мислех, че тя ще…
Но той повдигна ръка и я прекъсна:
— Недей, стига!
Отново се втурна навън към Хейли. Сграбчи ръката й и въпреки опита й да се отскубне, я задърпа покрай страничната стена.
— Пусни ме! Какво си мислиш, че правиш?
— Опитвам се да те отведа на сянка.
Заобиколиха сградата, масите и храстите в саксии и продължиха между оранжериите, докато стигнаха до сенчестия бряг на езерото.
— Седни и пийни вода.
— Не ми харесваш такъв.
— Същото се отнася и за теб. А сега изпий тази вода и се радвай на късмета си, че няма да те хвърля в езерото, за да се охладиш. Очаквах повече съобразителност от страна на Стела — каза той, докато Хейли жадно пиеше. — Но макар и да е тук вече второ лято, тя си остава янки. А ти си родена и отраснала на юг. Знаеш какво може да причини жегата.
— Свикнала съм с нея. Не обвинявай Стела за нищо. — Но Хейли не можеше да отрече, че сега, когато бе прекъснала работата си, се чувстваше леко замаяна. Предаде се и се изтегна на тревата. — Може би прекалих. Увлякох се, това е. — Извърна глава към него. — Неприятно ми е да ме влачат из алеите, Харпър.
— И аз не обичам да мъкна хората насила, но понякога се налага. — Той свали бейзболната си шапка и я размаха пред лицето й като ветрило.
Изведнъж Хейли се почувства добре — изтегната на тревата, наслаждаваща се на полъха от развятата му, влажна от пот шапка.
Слънчевата светлина се процеждаше между гъстите клони на дърветата и листата им хвърляха шарена сянка върху тялото на Харпър. Изглеждаше й нереален, като нарисуван върху платно…
Тези буйни тъмни коси, леко чупливи от топлия влажен въздух. Дълбоките му кафяви очи бяха… неустоими. Изпъкналите скули, чувствените извивки на устните му я караха да потръпва.
Би могла да лежи така с часове и да го съзерцава. Тази идея я накара да се усмихне.
— Този път ще се отървеш безнаказано. Измъчваха ме много тревоги, а тежката физическа работа винаги ми помага да се отърся от тях.
— Имам друга идея как да ги разсееш.
Наведе се, но се спря, когато тя сложи ръката си пред лицето му.
— В работно време сме — пошегува се Хейли. Но истината бе, че работата, макар и изтощителна, бе й помогнала да вземе решение: важни бяха не желанията й, а изборът, който бе най-добър за всички. — Осъзнах, че това не е добра идея — прошепна тя.
— Кое? — попита объркан Харпър.
— Подобни неща между теб и мен. — Надигна се, отметна коси назад и му се усмихна. Целият й свят би рухнал, ако престанеха да бъдат приятели. — Харесвам те, Харпър. Означаваш много и за мен, и за Лили, и искам да запазим приятелството си. Ако легна с теб, известно време ще бъде забавно, но после и двамата ще се чувстваме странно и неловко.
— Не можеш да бъдеш сигурна.
— Да, но е вероятно. — Тя докосна с ръка коляното му. — Случилото се вчера бе лудост. Макар че целувката ми хареса, беше приятна.
— Само това ли?
— Да. — Хейли знаеше, че изразът на лицето му, привидно равнодушен, е знак за потиснат гняв, и усмивката й стана по-приветлива. — Целувката с красив мъж винаги е приятно изживяване. Но трябва да гледаме в по-далечно бъдеще и най-доброто за нас е нещата да си останат такива, каквито са.
— Вече не са каквито бяха. Ти ги промени.
— Харпър, две целувки между приятели не са нещо съществено.
Хейли понечи да се изправи, но той обхвана китката й и я притисна.
— Беше нещо повече от това.
Очевидно бе, че негодуванието му нараства. Беше го виждала да избухва и знаеше колко страховит може да бъде. „По-добре да е сърдит. По-добре да се държи враждебно и дори да страда известно време“, каза си тя.
— Харпър, знам, че навярно не си свикнал една жена да поставя бариера пред теб, но няма повече да стоя тук и да споря дали да правим секс или не.
— Има и още нещо…
Тези думи накараха сърцето й да трепне.
— Няма и не искам да има!
— Какво е това? Някаква игра ли? Идваш при мен, целуваш ме, а сега ми казваш: „Беше ми приятно, но не проявявам интерес“.
— В общи линии нещата стоят точно така. Трябва да довърша работата си.
Тонът му остана спокоен и уверен, което беше опасен знак.
— Знам какво изпитваше, докато те докосвах.
— Разбира се, Харпър, та нали не съм имала интимни изживявания от месеци.
Пръстите му се отпуснаха и той освободи ръката й.
— Значи просто си търсела другарче за секс.
— Постъпих импулсивно, ала осъзнах, че не трябваше да го правя. Но щом искаш да бъдеш вулгарен, давай! — Погледът й се премрежи, виждаше Харпър като през димна завеса. У нея се надигна гняв, толкова силен, че усети парене в гърлото. — Мъжете мислят само как да си купят поредното чукане и да прикрият лъжите и изневерите си с пари. Щом постигнат своето, за тях жената е просто уличница, която могат да използват отново и отново, а накрая да я захвърлят. Мъжете са долните уличници, които винаги кроят планове как да спечелят нов трофей.
Изразът на очите й се бе променил. За него бе необяснимо как стана това, но знаеше, че през тях не го гледа Хейли. Гневът му внезапно бе изместен от смразяващ страх.
— Хейли…
— Това ли искате, господарю Харпър? — С лукава усмивка тя обхвана гърдите си и ги погали. — А това? — Плъзна ръка между бедрата си. — Колко ще платите?
Харпър обхвана раменете й и силно я разтърси.
— Хейли, престани!
