— Няма женски татуировки.
— Не е така — възрази Хейли. — Цветя, пеперуди, еднорози, такива неща. Сигурно ще успея да придумам и Роз.
Идеята накара Стела да тръсне червените си къдрици назад и да избухне в смях.
— Знаеш ли какво, ако убедиш Роз да си направи… Не, забрави, няма да участвам.
— Татуирането е древна форма на изкуство, датираща от времето на египтяните. Татуировките често са били използвани за овладяване на свръхестествените сили. Ние определено си имаме работа с нещо свръхестествено, така че ще бъдат нещо като талисмани и същевременно символи на индивидуалността ни.
— Моята индивидуалност не би приела някакъв странен тип да ме изрисува. Наречи ме страхливка, ако щеш.
— Стела се усмихна и погледна към цветята. — Тези изглеждат чудесно, Хейли. Много са сладки.
— Клиентката искаше нещо подобно, защото цветовете, които дъщеря й избрала за сватбена украса, били розов и жълт. Ще стоят добре в средата на стаята за предсватбеното парти. Аз бих се спряла на нещо по-ярко и екзотично — може би с нюанси на скъпоценни камъни.
— Какво премълчаваш от мен? — изненадващо я попита Стела. — Мислиш за сватба ли?
— О, не. — Хейли се засмя и остави пълното сандъче. — Нищо подобно. С Харпър напредваме много бавно и предпазливо — добави с въздишка.
— Нали ти искаше да бъде така?
— Да, все още го искам. Всъщност не зная… — Отново въздъхна и тръсна коси. — По-разумно е да не бързаме с обвързването. Залогът е много по-висок, отколкото при повечето хора. Приятелството ни, работата ми и отношенията ни с Роз… Не можем да се втурнем слепешком напред само защото изпитваме влечение един към друг.
— Но ти се ще да се втурнеш, нали?
Хейли неспокойно срещна погледа й.
— Понякога ми хрумва да направя нещо безразсъдно.
— А защо просто не му кажеш?
— Първата крачка беше моя. Негов ред е да направи тази. Адски много се надявам скоро да се реши.
— Не искам да я притискам — рече Харпър.
В кухнята той изпи повече от половин кутия кока-кола. Рядко ползваше обедна почивка, но знаеше, че в ранния следобед в къщата няма никого, освен Дейвид.
— Познавате се от близо две години, Харп. Не е просто изчакване, а тъпкане на едно място.
— Преди беше различно. Едва наскоро започнахме да се виждаме по този начин. Тя каза, че не иска да избързваме. Мисля, че това просто ще ме убие.
— Не съм чувал някой да е умрял от незадоволено сексуално желание.
— Добре де, аз ще съм първият. Посмъртно ще вляза в медицинските списания.
— А аз ще се гордея, че съм те познавал. Ето, хапни.
Харпър колебливо отчупи от сандвича, който Дейвид бе сложил пред него.
— Какво е това?
— Вкусно е.
Харпър си взе без особен интерес.
— Какво е? — отново попита той след първата хапка. — Агнешко? Студено агнешко ли?
— С кисел нектаринов сос.
— Наистина е страхотно. Но, по дяволите, да не се отклоняваме от темата. Мислех, че имам добър подход към жените, но с нея съм нерешителен. Никога по-рано не ми се е струвало толкова важно какво ще последва… Затова не се осмелявам да действам.
Дейвид седна срещу него.
— Добре направи, като се обърна към мен, млади ученико, защото маестрото ще ти даде ценен съвет.
— Зная. Хрумна ми да почукам на вратата й някоя вечер, с бутилка вино. Директен подход.
— Ненапразно го наричат класически.
— Но тя се безпокои заради Амелия й не иска да я посещавам в къщата. Поне това е моето обяснение.
— Под „посещение“ имаш предвид страстен секс ли?
— По дяволите, няма смисъл да говоря завоалирано пред теб. Впрочем мога да я поканя на вечеря заедно с Лили. И когато детето заспи, малко вино, малко музика…
Сви рамене, осъзнал, че отново стига до същия проблем, сякаш се върти в кръг.
— Ненапразно в изисканите хотели има рум сървис и табелки: „Моля, не безпокойте“.
— Румсървис ли?
— Слушай ме, Харп. Ще я заведеш на вечеря в ресторанта на луксозен хотел, да кажем, „Пийбоди“. Там има безупречно обслужване и превъзходна храна, доставяна и по стаите.
Харпър се замисли.
— Да я поканя на вечеря в хотел… Не ти ли се струва малко… О, гениално е! — възкликна той след миг.
— Разбира се. Вино, свещи, музика — всичко това сред разкоша на хотелски апартамент. На сутринта ще й сервираш закуската в леглото.
Харпър облиза соса от пръста си.
— Ще се наложи да наема двоен апартамент, за да има къде да спи Лили.
— Майка ти и Мич с удоволствие ще позабавляват малката чаровница една вечер. За да впечатлиш Хейли с невероятната си съобразителност — или по-точно с моята, ще приготвя тоалетни принадлежности за нея, а ти трябва само да резервираш стаята, да занесеш багажа й и да поръчаш да подготвят обстановката. После просто ще я грабнеш и ще я отнесеш на ръце.
— Добра идея, Дейвид. Трябваше да се сетя сам, което само показва колко замъглен е разсъдъкът ми заради нея. Ще поговоря със Стела да промени графика, за да уредя всичко това. Благодаря ти.
— Винаги съм готов да помогна, когато става дума за истинска любов. Или поне за страстен секс в хотелска стая.
Хейли облече червената си рокля. Бе най-хубавата и й стоеше отлично. Жалко, че Харпър не й даде време да излезе и да си купи нещо ново. На всички досегашни срещи бе излизала със семпло ежедневно облекло.
Вече я бе виждал с тази рокля. Всъщност беше я виждал с всеки тоалет, който притежаваше.
Но обувките й бяха страхотни. Сандали „Джими Чу“, които Роз бе отказала да носи и й бе подарила. Цената им навярно бе тройно по-висока от тази на роклята. „Страхотни са!“, реши тя, когато се завъртя пред голямото огледало. С тях краката й изглеждаха неустоими.
Може би не бе зле да повдигне косите си. Наклони глава първо на едната, а после на другата страна, за да прецени въздействието.
— Какво мислиш? — попита тя Лили, която седеше на пода, заета да пъха куп играчки една след друга в най-старата дамска чанта на майка си. — Вдигнати или пуснати? Може би е най-добре да ги прихвана и да оставя няколко свободни кичура, за да изглеждат небрежно. Ще сложа онези прекрасни обици. Да опитаме.
„Когато един мъж иска да те заведе на специална вечеря, най-малкото, което можеш да направиш, е да се постараеш да изглеждаш подобаващо“, каза си тя, докато прихващаше косите си по различни начини.
Бельото й бе ново, купено наскоро с мисълта, че Харпър най-сетне ще я види с него. Само трябваше да прогони Амелия от мислите си и да забрави, че майка му е в другото крило на къщата. Както и че собствената й дъщеря си играе в съседната стая.
Защо всичко трябваше да е толкова сложно?
