завинаги. Да се забавлява в тази бална зала, под кристалните полилеи.
Затанцува с въображаем партньор, кокетно наклонила глава. Острието на сърпа в ръката й проблесна на светлината.
Щеше да играе тук нощ след нощ, когато пожелае. Да пие шампанско, да носи скъпи бижута. Щеше да научи Джеймс да танцува валс с нея. Щеше да бъде красив, увит в мекото си синьо одеялце. Толкова трогателна гледка щяха да бъдат — майка и син.
Трябваше да отиде при него час по-скоро, за да останат заедно завинаги.
Къде ли се намираше детската стая? В другото крило, разбира се. Мястото на децата и онези, които се грижеха за тях, не бе близо до разкошните бални зали и изисканите приемни. На какво ухаеше в къщата? На скъп парфюм. Това бе домът на сина й. Вече и нейният.
Краката й потъваха в дебелия килим. Дори толкова късно, когато всички в къщата спяха, газените лампи излъчваха слаба светлина.
„Какво разточителство!“, помисли си тя. Тук никой не пестеше пари.
О, всичките щяха да изгорят.
Спря се, когато стигна до стълбите. Долу спяха онзи негодник и кучката му — блаженият сън на богатите и привилегированите. Можеше да слезе и да ги съсече, да ги нареже на парчета и да се окъпе в кръвта им.
Вяло прокара палец по извитото острие на сърпа и кръвта й го обагри в червено. Дали от техните тела щеше да потече синя кръв? Кръвта на рода Харпър. Би било такава наслада да гледа как тя изтича от белите им шии и образува сини локви върху скъпите им чаршафи.
Но някой можеше да я чуе. Някой от слугите им можеше да й попречи да изпълни дълга си.
Трябваше да бъде тиха като мушица. Докосна бузата си с пръст и сдържа смеха си.
Тиха като призрак.
Продължи към другото крило, отваряйки затворените врати по пътя си и надничайки в стаите.
Майчиното й сърце й подсказа зад коя от тях спи нейният Джеймс още преди да натисне резето с трепереща ръка.
На слабата светлина на лампата различи етажерките с играчки и книги, люлеещия се стол, малките бюра и ракли.
И най-сетне съзря детското креватче.
От очите й бликнаха сълзи, когато се приближи към него. Там бе той, дълбоко заспал. Скъпоценният й син с румени бузи и тъмни коси, ухаещи на чистота.
На света нямаше по-красиво дете от нейния Джеймс. Толкова крехко и невинно същество, спящо в креватчето си. Той се нуждаеше от грижи, ласки и приспивни песни. Сладки песни за сладкото й момченце.
Но бе забравила одеялцето му! Как можа! Сега щеше да се наложи да го увие в купеното от друга жена, за да го отнесе със себе си.
Много нежно плъзна пръсти по бузата му и запя приспивната песен.
— Ще бъдем заедно завинаги, Джеймс. Нищо вече не ще ни раздели.
Седна на пода и се залови за работа.
Използва сърпа, за да среже въжето. Трудно бе да направи примка, но се справи достатъчно добре. Хвърли сърпа и придърпа един стол под лампата на тавана. Продължи да пее тихо, докато завързваше въжето за страничните куки.
Усмихна се, доволна от здравината на възлите.
Повдигна амулета, който носеше на шията си. Бе запаметила заклинанието, което й бе казала вуду магьосницата, но сега й беше трудно да си спомни точните думи, докато го въртеше около стола.
С острието разряза собствената си длан и изчака, докато две капки кръв от ръката й паднаха върху амулета, за да придадат по-голяма сила на ритуала.
Кръвта на Амелия Елън Конър. Същата, която течеше във вените на детето. Майчина кръв, силна магия.
Ръцете й трепереха, но продължи да тананика, когато се върна до креватчето. За първи път, откакто се бе родило, нейното дете бе в ръцете й.
Изцапа с кръв одеялцето и руменото му личице.
Толкова топло и сладко! Със сълзи на радост го притисна към мократа си изпоцапана нощница. Когато то се раздвижи и заскимтя, тя го прегърна още по-силно.
„Тихо, тихо, миличко. Мама е тук. Никога вече не ще те изостави“. Детето завъртя глава, сякаш търсеше да суче. Но когато тя с радостен стон смъкна роклята под гърдата си и го приближи към нея, то се изви и нададе силен плач.
„Тихо! Няма страшно, сладкото ми момченце. — Залюля го в ръцете си и пристъпи към стола. — Мама вече е при теб. Няма да се разделяме. Ще дойдеш с мама, миличък Джеймс, и никога не ще узнаеш какво е болка или скръб. Ще танцуваме валс в балната зала, ще пием чай и хапваме сладкиши в градината“.
Тя се качи на стола — тромаво, заради тежестта и движенията на детето. Въпреки хленченето му, се наведе, усмихна му се и нахлузи примката на шията си. Пеейки тихо, сложи по-малката примка на неговата.
„Е, вече сме заедно“.
Вратата откъм съседната стая се отвори и нахлу светлина, която я накара да извърне глава и да оголи зъби като тигрица, бранеща малкото си.
Сънената бавачка изпищя и повдигна ръце към лицето си при вида на жената с окаляна бяла нощница и бебето в ръцете й, плачещо от страх, с примка на врата.
— Той е мой! — извика й Амелия.
Когато тя ритна стола под себе си, бавачката се втурна напред.
Писъците затихнаха и остана само студ и мрак…
Хейли седна на пода на някогашната детска стая и зарида в прегръдката на Харпър.
Все още усещаше вледеняващ студ, докато лежеше в приемната. Краката й бяха завити с одеяло, а Дейвид бе запалил камината въпреки неподходящия сезон.
— Искала е да го убие! — простена Хейли. — Да убие бебето. Господи, опитала се е да обеси собственото си дете!
— За да го задържи завинаги. — Роз стана и се загледа в огъня. — Това е повече от лудост.
— Щяла е да успее, ако бавачката не беше влязла точно в този миг, ако не бе чула плача на бебето и дотичала. — Хейли потърка раменете си. — Но не го е направила с цел да нарани малкото. Вярвала е, че ще бъдат заедно завинаги, щастливи. Господи! Била е напълно умопобъркана. Накрая, когато отново го е загубила, не е престанала да го чака. Мисля, че вижда сина си във всяко дете, което дойде в Харпър Хаус.
— Все едно гори в ада, нали? — вметна Стела. „Никога не ще го забравя — помисли си Хейли. — Никога“.
— Онази жена, бавачката, е спасила детето.
— Не успях да издиря наследниците й — сподели Мич. — Имал е няколко бавачки, но точно в онзи период сведенията сочат към момиче на име Алис Джеймисън… Писмото на Мери Хейвърс до Люсил потвърждава това. Алис е напуснала работата си при семейство Харпър през февруари 1893-а и не намерих нищо за нея по-нататък.
— Изгонили са я. — Стела затвори очи. — Така са постъпили с нея. Може би са й платили, но по- вероятно е да са я заплашили.
— И двете, предполагам — обади се Лоугън.
— Ще направя всичко възможно да я открия — обеща Мич.
— Ще ти бъда безкрайно благодарна — усмихна му се Роз. — Ако не беше тя, и мен нямаше да ме има на този свят, и синовете ми.
— Не искаше да узнаем това — промълви Хейли. — Поне не всичко. Не знае къде се намира, къде е погребана, какво са сторили с нея. Не може да намери покой и да се пресели в отвъдния свят, докато не я открием.
