Роз я прегърна през раменете.
— Той държи да го направи сам. — Загледа се в Харпър, който нахлузваше плавниците. — Време е да се оттеглим и да не му пречим.
Езерото изглеждаше плашещо тъмно и дълбоко под воала от мъгла, стелеща се по повърхността му. Водните лилии, папурът и зелените листа на ирисите, които винаги й се бяха стрували толкова красиви, сега приличаха на страховити приказни същества.
Но си спомни как Харпър беше крачил нервно по площадката, когато тя бе влязла в детската стая на горния етаж.
— Той повярва в мен — прошепна Хейли. — Сега аз трябва да вярвам в него.
Мич приклекна до Харпър и му подаде подводна лампа.
— Взе ли всичко, което ти е нужно?
— Да, само дето отдавна не съм се гмуркал. — Дълбоко си пое дъх, за да разшири дробовете си. — Но това е като секса, никога не забравяш движенията.
— Мога да повикам няколко студенти, приятели на сина ми, за да ти помогнат. — Също както Хейли, Мич огледа обширната загадъчна повърхност на езерото. — Твърде голямо е, за да бъде претърсено от един човек.
— Каквото и да иска тя, аз съм нейният наследник, така че трябва да го направя сам. Както каза Хейли снощи, може би е било писано да ни помогне да я открием. Чувствам се по същия начин.
Мич сложи ръка на рамото му.
— Не забравяй да поглеждаш часовника, изплувай на всеки трийсет минути. Иначе майка ти ще ме хвърли след теб.
— Не се и съмнявам.
Харпър погледна Хейли и й се усмихна. Тя приклекна до него, сложи ръка на бузата му и докосна устните му със своите.
— За късмет.
— Ще ми е нужен. Не се безпокой, толкова пъти съм плувал в това езеро, откакто… — Погледна към майка си и в съзнанието му изплуваха смътни спомени как малките му ръчички бяха пляскали по водата, докато тя го бе придържала. — Откакто се помня.
— Няма причина да се безпокоя.
Той отново целуна Хейли и провери накрайника за дишане. След това нагласи маската и се спусна под водата.
Наистина бе плувал тук безброй пъти. Напомни си това, докато следваше лъча светлина през водата. Гмуркането беше чудесен начин да се разхладиш в горещи летни следобеди или да се ободриш сутрин преди работа.
Неведнъж бе водил момичета след срещи и ги бе придумвал да се изкъпят на лунна светлина.
Спомни си и как с братята му се бяха боричкали във водата. Плъзгаше светлината на лампата по тинестото дъно, от време на време поглеждайки часовника и компаса си. Майка му бе научила и тримата да плуват тук и той помнеше смеха, виковете и приятните спокойни мигове.
Нима всичко това се бе случило над гроба на Амелия?
Мислено раздели езерото на сектори и старателно започна да оглежда всеки от тях.
След трийсет минути се показа на повърхността. А след още половин час излезе на брега.
Седна, докато Лоугън му помагаше да смени кислородната бутилка.
— Претърсих почти половината. Намерих само кутии от бира и бутилки от безалкохолни. — Но в този миг улови укорителния поглед на майка си и възропта: — Не ме гледай така, заслужавам повече уважение!
Тя протегна ръка и погали мокрите му коси.
— Трябваше да се досетя.
— Някой да ми донесе мрежа, ще почистя, докато търся.
— Ще мислим за това по-късно.
— Не е дълбоко, най-много шест-седем метра, но дъждът е размекнал тинята и е малко мътно.
Хейли седна до него, но той забеляза, че внимава да не натопи краката си във водата.
— Жалко, че не мога да дойда с теб.
— Може би догодина ще те науча да се гмуркаш. — Докосна корема й. — Сега стой тук и се грижи за Хермиън.
Отново скочи във водата.
Сега не изпитваше приключенската тръпка, както през летните ваканции, когато бе слагал кислородните бутилки. Напрегнато се взираше във водата и следваше светлия кръг.
Чуваше единствено собственото си дишане, но и то му се струваше монотонно и все по-изнервящо. Искаше му се час по-скоро да приключи, да седне на сухо в топлата кухня и да пие кафе, вместо да плува в мрака из проклетото езеро, търсейки останките на жена, към която в момента изпитваше само гняв.
Беше му писнало толкова голяма част от живота му да се върти около една луда самоубийца, която, ако не й бяха попречили, би отнела живота на собственото си дете.
Може би в края на краищата Реджиналд не беше злодеят в тази история. Може би бе взел детето, за да го спаси. Може би…
Усети, че го обзема ярост, толкова силна, че почти го накара да забрави, че се намира на пет метра под водата.
За пореден път погледна часовника си и съзнателно започна да обръща повече внимание на дишането си, докато следваше лъча.
Какво ставаше с него, по дяволите? Нямаше съмнение, че Реджиналд е бил кучи син. Както и че Амелия е била себична и смахната. Но плодът на тази егоистична връзка бе добър, силен и любящ — а това бе най-важното.
Затова имаше смисъл да продължи търсенето. Затова на всяка цена трябваше да открият Амелия.
„Може да е заровена в гората“, реши той. Но защо, за бога, човек да си прави труда да копае дупка в заледената земя, когато има собствено езеро? Беше толкова близко до ума, че се питаше как не са се сетили по-рано.
А може да не им бе хрумнало, защото беше налудничава идея. Дори тогава езерото се е използвало — за плуване, за ловене на риба. А труп, потопен в него, винаги можеше да изплува.
Защо предците му биха рискували?
Премина в друг участък и огледа осветената ивица.
Прекара още почти час в тайнствените дълбини. Реши да приключи за тази сутрин, да зареди бутилките и да продължи утре. Скоро щяха да заприиждат клиенти, а нищо не би ги отблъснало така, както слух, че някой търси човешки скелет в имението.
Прокара лъча по корените на водните лилии и за миг му хрумна да се опита да създаде червен хибрид. Наистина гениална идея. Огледа корените, доволен от развитието на творенията си, и реши да изплува.
Но изведнъж забеляза нещо под себе си. Погледна часовника и видя, че времето му изтича, ала раздвижи крака, гмурна се по-дълбоко и внимателно огледа дъното.
Тогава съзря това, което бе останало от нея — кости, покрити с тиня и заплетени корени. На нивото на ръцете и кръста й бе вързана тежест от тухли и камъни с въже, навярно онова, с което се бе обесила.
Въжето, с което бе възнамерявала да убие сина си.
Все пак нима не бе имало опасност някога да изплува? Неизбежно беше въжето да изгние, камъните да се разместят…
Загреба с ръце, за да стигне по-близо до нея.
Ударът го тласна назад така силно, че се преобърна и изпусна лампата от ръката си.
Бореше се с призрак в непрогледния мрак и въздухът му свършваше.
Потисна паниката и напрегна тялото си, за да се оттласне от дъното и да изплува.
Но бе повален от нова вълна.
Видя я да се носи към него през водата. Бялата й нощница се развяваше, а косите й се спускаха над омотаното въже. Очите й яростно засвяткаха, ръката й посегна към него, пръстите й със зловещи нокти се присвиха.
Харпър почувства как се впиват в шията му, въпреки че все още виждаше костите й на метър под себе
