— Но как? — Стела разпери ръце.
— Имам идея. — Роз изгледа всички. — И мисля, че ще я приемете. Трябва да се върнем горе.
— Какъв смисъл има? — възрази Харпър. — Искаш Хейли отново да види как се опитва да обеси бебето ли?
— Така тя или някой друг от нас ще може да види какво се е случило. Под някой друг имам предвид себе си и Стела.
За първи път, откакто се бяха качили на третия етаж, Харпър пусна ръката на Хейли и рязко стана от дивана.
— Идеята ти е дяволски глупава!
— Не ми дръж такъв тон, Харпър.
— Мога да говоря само така, когато майка ми полудява. Не видя ли какво се случи преди малко там горе? Как Хейли тръгна от балната зала към старата детска стая? Говореше, сякаш вижда случките, сякаш е част от сцената.
— Много добре видях, затова трябва да отидем там отново.
— Аз съм на страната на Харпър по този въпрос, Роз. — Лоугън сви рамене в знак, че съжалява. — Няма да седя тук и да оставя три жени да се качат сами. Обвинете ме, че ви подценявам, ако искате, но не ми пука.
— Очаквах го. Мич? — Веждите й рязко се повдигнаха, когато той остана неподвижен на мястото си и я изгледа намръщено. — Е, отново ме изненадваш.
— Наистина ли си съгласен с нея? — Харпър внезапно се обърна към втория си баща.
— Да, Харпър. Съгласен съм, по дяволите. Неприятно ми е, но разбирам какво цели и защо. Преди да ме обезглавиш, помисли върху следното. Ако не сега, ще отидат друг път, когато никой от трима ни не е наблизо.
— Нали нямаше да се делим?
— Онзи, който я е използвал, отнел е детето й и я е захвърлил, е бил мъж. Тя отново започна да безпокои и мен, и Стела. Няма доверие на вашия пол. Може би ние ще я убедим да ни се довери.
— А може би ще хвърли и трите ви през терасата на третия етаж.
— Харпър! — Роз се приближи към него и му се усмихна със стиснати устни. — Ако някой изхвърчи от тази къща, това ще бъде Амелия. Кълна се! Съчувствието ми към нея беше дотук. Хейли все още изпитва съчувствие. Може това да е предимство, но моето се изчерпа. Онова, което е щяла да извърши, ако не бе намесата на бавачката, според мен е непростимо. Ще я прогоня от тази къща. Хейли, имаш ли смелост да се върнеш?
— Да, искам всичко да приключи. Дотогава едва ли ще се успокоя дори за миг.
— Няма да ти позволя да се изложиш на риск! — възнегодува Харпър.
Хейли се изправи и застана срещу него.
— Искам да вярваш в мен.
— Сещате ли се как във филмите празноглавата, обикновено оскъдно облечена блондинка чува шум и слиза сама в мазето, особено ако из къщата броди психопат убиец?
Роз се засмя на думите на Хейли, когато застанаха на площадката на третия етаж.
— Е, ние не сме празноглави.
— И никоя от нас не е блондинка — добави Стела. — Готови ли сте?
Продължиха по коридора, хванати за ръце.
— Проблемът е — заговори Хейли с нисък глас, — че щом самата тя не знае какво се е случило с нея после, как ще го разберем ние?
— Стъпка по стъпка. — Роз стисна ръката й. — Как се чувстваш?
— Сърцето ми бие като побесняло. Роз, когато всичко това свърши, какво ще кажеш да отворим отново тази стая? Да я превърнем в помещение за игри с много светлина и ярки цветове.
— Чудесна идея.
— Влизаме — заяви Стела и трите заедно прекрачиха прага.
— Как изглеждаше преди, Хейли? — попита Роз.
— Креватчето беше ето там, до стената. Светлината беше слаба. Газени лампи, като в онзи филм с Ингрид Бергман, в който Шарл Бойе се опитва да я побърка. Там имаше люлеещ се стол и един с изправена облегалка, който тя използва. А тук — етажерка с играчки и книги.
Хейли внезапно отметна глава назад и завъртя очи, сякаш се задушаваше. Краката й се подкосиха.
През силното бучене в ушите си едва чуваше гласа на Роз, която я викаше. Главата й рязко се мяташе настрани.
— Почакай, почакай. Господи, гори! Бебето пищи, а прислужницата, бавачката… Не ме пускайте!
— Ще те върнем обратно — увери я Роз.
— Не, не. Само ме дръжте здраво. Тя умира… ужасно е… и е толкова гневна. — Хейли отпусна глава на рамото на Роз. — Тъмно е, там, където се намира, е тъмно. Никаква светлина, никаква надежда. Загуби го. Беше стигнала до него, а отново остана сама. Винаги ще бъде сама. Не вижда и не чувства нищо. Всичко изглежда толкова далечно. Непоносим студ и мрак. Звучат гласове, но тя не ги чува, само ехо в празнотата. Лети надолу, дълбоко, дълбоко. Вижда единствено мрак. Не знае къде е. Просто се носи. — Хейли въздъхна и остана с глава, отпусната на рамото на Роз. — Не мога да престана, дори в тази стая изпитвам съчувствие към нея. Била е коравосърдечна и себична, пресметлива уличница… Но е платила за греховете си, нали? Повече от сто години се лута, бди над децата на други хора, а е преживяла един-единствен миг със своето, и то когато вече не е била на себе си. Платила е.
— Може би. Добре ли си?
Хейли кимна.
— Не беше като преди, нямах чувството, че ме повлича със себе си. Аз бях по-силната. Нуждая се от живота повече, отколкото тя. Мисля, че е уморена. Почти колкото нас.
— И това е възможно. Все пак не бива да преставаме да бъдем нащрек. — Стела вдигна поглед към тавана, където някога бе висял тежкият газен полилей. — Дори за минута! А сега да се връщаме. — Тя стана и помогна на Хейли да се изправи. — Ти и ние направихме всичко възможно.
— Не ми се струва достатъчно. Била е ужасяваща смърт. Не е настъпила бързо, видяла е как бавачката побягва с бебето. Протягала е ръце към него, докато се е задушавала.
— Това не е майчина обич, каквото и да си е въобразявала — каза Роз.
— Не е, но е било единственото, което е имала. — Хейли овлажни устни. Изгаряше от жажда. — Проклела е Реджиналд. Проклела е всички от рода Харпър. Тя… по своя воля е останала тук. Но вече е уморена. Част от нея — онази, която пее приспивни песни, е страшно уморена и отчаяна. — Тя въздъхна и се усмихна, когато видя Харпър да крачи по площадката. — Всички ние имаме много повече, отколкото е имала тя. Добре сме. — Забърза пред другите две жени към него. — Не постигнахме това, на което се надявахме, но сме добре.
— Какво стана?
— Видях смъртта й и усетих мрака на бездната, в която е потънала. Беше ужасно. Мрак, студ и самота. Отчаяно лутане. — Притисна се към него и заедно тръгнаха надолу по стълбите. — Не зная какво се е случило, какво са сторили с нея. Носеше се надолу в мрака.
— Погребана ли е?
— Не знам. Беше по-скоро… носеше се надолу към място, където не виждаше и не чуваше нищо и не можеше да намери изход. — Несъзнателно потърка шията си при спомена за въжето, врязващо се в нея. — Може би нещо е ставало с душата й, обратното на пътя през тунела към бялата светлина.
— Полет надолу в бездна? — Очите на Харпър я пронизаха. — Потъване във вода?
— Ами… да. Възможно е.
— Езерото — каза той, взирайки се съсредоточено в нея. — Досега не се сетихме за езерото.
— Това е лудост. — На разсъмване Хейли стоеше сред утринната мъгла край езерото. — Възможно е да отнеме часове. Нужно му е подкрепление. Можем да повикаме други хора. Водолазен екип за претърсване.
