хумор, ала най-вече като съчетание на съвременното с древното. Не, не можеше да види нищо в проекта си, което имаше нужда или той би позволил да бъде променено.
На Абра Уилсън, помисли Коуди, щеше да й се наложи да го понесе.
Когато чу вратата на фургона да се отваря, вдигна поглед. Отблизо тя изглеждаше още по-хубава. Малко потна, малко прашна и, както изглеждаше, доста ядосана.
За последното бе прав. Абра си имаше достатъчно работа и без да трябва да разгонва заблудени работници, които бяха решили да си почиват не по график.
— Какво правиш тук? — скара му се тя, когато той отново надигна кутийката към устните си. — Всички трябва да са навън. — Измъкна бирата от ръцете му, преди да бе успял да преглътне. — Торнуей не ти плаща да си седиш на задника, а и тук никой не ние в работно време. — Остави бирата на масата, преди да се бе изкушила сама да разхлади пресъхналото си гърло.
— Госпожице Уилсън…
— Моля? — Абра се обърна към Чарли, загубила търпение. — О, господин Грей, нали? Почакайте малко. — Всичко по реда си, помисли тя и изтри мократа си буза с лепкавия ръкав на ризата. — Слушай, приятел — заяви на Коуди, — ако не искаш да си изгубиш работата, ставай и отивай при бригадира си. — Той й се ухили нагло. Абра усети как на върха на езика й напират непрофесионални думи и ги сдържа с колкото самообладание й бе останало. Както сдържа и желанието си да забие един юмрук в самодоволната му усмивка. Хубаво копеле, трябваше да признае. Мъже с такъв грубоват вид винаги си мислят, че с усмивка могат да се измъкнат от всякаква неприятност… И обикновено наистина успяват. Само че пред нея такива не минаваха, напомни си тя. И все пак нямаше полза да заплашва член на профсъюза. — Тук не е разрешено да се влиза — процеди през зъби Абра и грабна чертежите. Може би, ако сутринта бе минала по-гладко, нямаше да й се иска да отхапе нечия глава, чиято и да е. Ала той се бе озовал на неподходящото място в неподходящия момент. — И определено не ти е работа да си пъхаш носа в това. — Чудеше се какъв ли цвят са очите му зад тъмните очила. Мъжът продължаваше да се хили и ако не друго, това само по себе си бе достатъчно да й се иска да му ги насини.
— Госпожице Уилсън… — опита отново Чарли с нотка на отчаяние в гласа.
— Какво, по дяволите? — Отърси се от ръката му, макар да си напомняше, че трябва да се държи любезно. По дяволите любезността, каза си. Беше й горещо, бе уморена, ядосана и си търсеше на кого да си го изкара. — Още ми не сте измъкнали от ваната този ваш прословут архитект? Торнуей иска строежът да се движи по график.
— Да, виждате ли…
— Само за минутка — прекъсна го тя и отново се обърна към Коуди: — Слушай, казах ти да се разкараш. Нали разбираш английски?
— Да, госпожо.
— Размърдай се тогава.
И той се размърда, но не както бе очаквала. Лениво, като котка преди скок от перваза на прозореца, разгъна тялото си. Стори й се, че по-голямата част от него бяха крака. Промъкна се между масата и дивана и взе бирата си. Не приличаше на човек, който се страхува, че ще си изгуби работата. Облегна се на хладилника, отпи с удоволствие една голяма глътка и отново й се усмихна.
— Бива си те, а, червенокоске?
Абра се овладя за една бройка, преди устата й да увисне отворена. Строителството може да беше основно мъжка работа, ала никой, с когото тя работеше, не можеше да има нахалството да се отнася към нея снизходително. Поне не в лицето й. Той щеше да изхвърчи, каза си Абра. Срокове или не, профсъюзи или не, тя лично щеше да му издаде заповедта за уволнение.
— Намери си канчето за обед, качи се на пикапа си и се разкарай. — Отново измъкна бирата от ръката му и този път я изля върху главата му. За щастие на Коуди вътре бе останала само една глътка. — Иди се оплачи на профсъюзния си отговорник.
— Госпожице Уилсън… — Чарли бе пребледнял като платно, а гласът му трепереше. — Вие не разбирате…
— Излез, Чарли — обади се тихо Коуди и прокара пръсти през мократа си коса.
— Но… Но…
— Вън.
— Да, сър. — Чарли изчезна, повече от доволен да напусне потъващия кораб. Заради това и защото бе нарекъл дългурестия хубавелко „сър“, Абра заподозря, че бе объркала пътя и бе завила в глуха улица. Машинално присви очи и изпъна рамене.
— Струва ми се, че не ни запознаха. — Коуди свали тъмните си очила и тя видя, че очите му бяха кафяви, с мек, златистокафяв цвят. В тях нямаше нито гняв, нито смущение. По-скоро я оглеждаха със спокойно безразличие. — Аз съм Коуди Джонсън, вашият архитект.
Би могла да запелтечи. Би могла да се извини. Би могла да се засмее и да му предложи още една бира. Всичките три възможности й минаха през ума, ала поради спокойния му немигащ поглед бяха отхвърлени. Вместо това каза:
— Много мило от ваша страна, че наминахте.
Костелив орех, реши той, въпреки бадемовите очи и знойните устни. Е, бе чупил костеливи орехи и преди.
— Ако знаех какво топло посрещане ще получа, щях да дойда по-рано.
— Жалко, наложи се да освободим духовата музика. — Тъй като искаше да спаси гордостта си, Абра се опита да мине покрай него и бързо откри, че ако искаше да стигне до вратата, до дивана или до където и да било другаде, трябваше да мине през него. Не си зададе въпроса защо тази перспектива й хареса. Той бе препятствие, а препятствията служеха за това, да бъдат преодолявани. Наклони глава, съвсем леко, и това бе достатъчно, за да се озоват очите й на едно ниво с неговите. — Въпроси? — попита тя.
— О, няколко. —
— Зависи от мъжете. — Абра отново понечи да тръгне и се озова залостена между него и хладилника. Наложи му се само да се обърне, за да го постигне. Без да бърза, се вгледа в очите й. Не видя в тях притеснение, нито страх, само пращящ гняв, от който му се искаше отново да се ухили. Така и направи.
— Тесничко е тук, госпожице Уилсън…
Тя може да беше инженер, може да беше професионалистка, която с труд бе стигнала до сегашното си положение, но въпреки всичко бе жена, която много живо усещаше тялото му, притиснато към нейното. Каквато и да можеше да е реакцията й, смехът в очите му я изтри.
— Тези зъби ваши ли са? — попита спокойно.
Коуди вдигна вежди:
— Последния път, когато проверявах, бяха мои.
— Ако искате да си останат ваши, отдръпнете се.
Би му харесало в този момент да я целуне — колкото като възхищение пред самообладанието й, толкова и като желание да опита вкуса й. Ала макар често да бе импулсивен, знаеше и кога да смени тактиката и да поеме по заобиколния път.
— Да, мадам.
Отмести се и Абра мина покрай него. Би предпочела да излезе през вратата и да продължи да върви, но седна на дивана и отново разгъна чертежите.
— Доколкото разбирам, Грей ви е уведомил за заседанието, което пропуснахте?
— Да. — Той се пъхна зад масата и седна. Както й бе казал, тук бе тесничко и бедрата им отново се докоснаха. — Искали сте някои промени.
Не би трябвало да се оправдава. Нямаше полза да се отбранява. Ала нищо не можеше да направи.
— От самото начало имам проблеми с основната идея, господин Джонсън. Не съм го крила.
— Видях кореспонденцията. — В тази теснотия бе трудно да протегне крака, но Коуди успя. — Вие искате стандартна пустинна архитектура.
Очите й за миг се присвиха и той долови пламъчето в тях.
— Не помня да съм използвала думата „стандартна“, ала си има причини за архитектурния стил в този
