— Нахален сте, Джонсън. Това не ми харесва. — Тя отиде до вратата и спря само за миг с ръка върху дръжката. — Ако имате някакви въпроси, свързани със строителството, аз съм тук.
Нямаше нужда да се движи много, за да сложи ръка на рамото й. Под дланта си я усети как се напрегна като котка преди скок.
— Аз също — напомни й той. — Ще вечеряме някой друг път. Мисля, че ми дължите една бира.
Абра хвърли един самодоволен поглед към върха на главата му и излезе на слънце.
Коуди Джонсън определено не бе това, което бе очаквала. Бе хубав, ала с това можеше да се справи. Когато една жена пуснеше корени в мъжка територия, нямаше как от време на време да не среща хубави мъже. Но той приличаше повече на човек от нейния екип, отколкото на архитект от една от водещите фирми в страната. Тъмнорусата му коса, изсветляла по краищата от слънцето, бе прекалено дълга като за чиновник на фиксирано работно време, а високото му тяло под загорялата кожа бе само мускули. Широките му мазолести длани бяха твърди като на работник. Тя размърда рамене и се опита да се отърси от спомена за докосването им. Бе почувствала силата, грубостта и притегателността на тези ръце. После този провлачен глас…
Намести каската си и се приближи към стоманения скелет на сградата. Някои жени биха възприели този глас като привлекателен. Абра нямаше време да се поддава на очарованието на южняшкия му акцент или на самодоволната л му усмивка. Ако ставаше дума за това, нямаше много време да се чувства жена.
Коуди Джонсън я караше да се чувства жена.
Примижа срещу слънцето и загледа как пилоните се издигат на местата си. Не й харесваше способността на Коуди Джонсън да я кара да се чувства жена. „Жена“ много често означаваше „беззащитна“ и „зависима“. Тя нямаше намерение да бъде нито едното, нито другото. Бе работила прекалено дълго и прекалено упорито, за да постигне своята самостоятелност и независимост. Един-два трепета, реши Абра, просто трепети, нямаше да я променят.
Искаше й се кутийката бира да бе пълна.
С мрачна усмивка наблюдаваше как се издига поредния пилон. Имаше нещо красиво в това да гледаш как израства един строеж. Парче по парче, ниво по ниво. Винаги и я бе очаровало да гледа как нещо силно и полезно се оформя… Както винаги я бе смущавало да гледа към земята се обезобразява от напредъка. Никога не бе успявала да се оправи с тази смесица от чувства и точно поради това бе избрала област, която й позволяваше да прави нещо, за да може този напредък да е почтен.
Ала сега… Поклати глава, когато звукът на машините раздра въздуха. Този проект й приличаше на фантазиране на един външен човек — куполообразната форма, извивките и спиралите. Бе прекарала безброй нощи пред чертожната си дъска с линийка и калкулатор, за да измисли по-задоволителна система, която да поддържа конструкцията. Архитектите не си губеха времето с такива прозаични неща, помисли си. Тях ги интересуваше единствено естетиката. Единствено самолюбието им. Тя щеше да построи проклетото нещо, каза си и изрита някакъв боклук от пътя си. Щеше да го построи и да го построи добре. Но не бе длъжна да го харесва.
Наведе се над теодолита. Слънцето печеше в гърба й. Трябваше да се справят с планината и с неравното легло от скали и пясък, ала измерванията и разположението бяха добри. Усети прилив на гордост, докато проверяваше ъглите и градусите. Неудачна или не, постройката щеше да бъде изпълнена съвършено.
Това бе важно — да е съвършена. През по-голямата част от живота си трябваше да се задоволява с второкачественото. Образованието, обучението и уменията й я бяха издигнали над това. Нямаше намерение никога повече да се задоволи с нещо второкачествено, нито за себе си, нито за работата си.
Долови аромата му и усети как гърбът й настръхва. Сапун и пот, помисли тя и едва се сдържа да не се размърда неспокойно. Всички на строителната площадка миришеха на сапун и пот, откъде тогава бе сигурна, че зад нея бе Коуди? Знаеше само, че бе сигурна, и решително остана надвесена над окуляра.
— Проблеми? — попита Абра, доволна от презрението, което успя да вложи в едничката дума.
— Не знам, преди да погледна. Имате ли нещо против?
Тя се отдръпна, без да бърза.
— Заповядайте.
Пъхна палци в задните си джобове и зачака. Той нямаше да открие никакви несъответствия… Дори ако знаеше достатъчно, за да може да ги познае. Чу вик, погледна и видя, че двама мъже се карат. От жегата, тя знаеше, хората лесно кипваха. Остави Коуди и закрачи през изровената земя.
— Малко е рано за почивка — заяви спокойно, когато единият работник сграбчи другия за реверите.
— Този кучи син едва не ми отнесе пръстите с пилона.
— Ако този идиот не знае кога да се разкара от пътя, заслужава да изгуби няколко пръста.
Никой от двамата не бе много по-висок от нея, но и двамата бяха плещести, потни и ядосани. Без да се замисля, Абра застана между вдигнатите им юмруци.
— Успокойте се.
— Не съм длъжен да понасям този…
— Може и да не си длъжен да понасяш него — съобщи му невъзмутимо, — ала ще трябва да понесеш мен. А сега се укротете или идете да се поразходите. — Огледа двете сърдити лица. — Ако искате да се биете до безсъзнание в извънработно време, ваша си работа. Но ако някой от вас ми губи времето, оставате без работа. Ти. — Посочи към мъжа, който й се струваше по-нервен. — Как се казваш?
Тъмнокосият мъж се поколеба за миг, после отсече:
— Родригес.
— Добре, Родригес, почини си и иди да си сипеш малко мода на главата. — Обърна се, сякаш не се и съмняваше, че веднага ще изпълни нарежданията й. — А ти?
Другият мъж бе червендалест, кръглолик и се подсмихваше.
— Суагърт.
— Хубаво, Суагърт, връщай се на работа. И на твое място бих се отнасяла с малко по-голямо уважение към ръцете на партньора си. Освен ако не искаш да броиш собствените си пръсти.
Родригес изсумтя, ала направи каквото му бе казано и се запъти към варелите с вода. Доволна, Абра направи знак на бригадира и му поръча няколко дни да държи двамата по-далеч един от друг.
Почти бе забравила за Коуди, когато се обърна и го видя. Той още стоеше до теодолита, ала не гледаше през него. Бе застанал разкрачен, опрял ръце на кръста си, и я наблюдаваше. Когато тя не тръгна към него, той тръгна към нея.
— Винаги ли се пъхате между шамарите?
— Когато се налага.
Коуди смъкна тъмните си очила да я огледа, после отново ги вдигна.
— Не си ли го отнасяте понякога?
Не можеше да каже защо й стана смешно, но успя да се сдържи.
— Още не ми се е случвало.
— Добре. Може би за пръв път ще е от мен.
— Можете да опитате, ала по-добре се съсредоточете върху този проект. Ще бъде по-полезно.
Той се усмихна.
— Аз мога да се съсредоточавам върху повече от едно нещо. А вие?
Вместо да отговори, Абра извади една носна кърпа и изтри врата си.
— Знаете ли, Джонсън, вашият колега изглеждаше разумен човек.
— Нейтън наистина е разумен. — Преди да бе успяла да го спре, Коуди взе от нея кърпата и попи потта от слепоочията й. — Той ви смяташе за перфекционист.
— А какъв сте вие? — Тя едва се сдържа да не грабне кърпата от него. В докосването му имаше нещо успокояващо, малко прекалено успокояващо.
— Ще трябва сама да прецените. — Коуди погледна отново към строежа. Основата бе здрава, ъглите чисти, но това бе само началото. — Известно време ще трябва да работим заедно.
Абра също погледна към строежа.
— Мога да го понеса, ако и вие можете. — Сега вече наистина си взе кърпата и я пъхна небрежно в задния си джоб.
