район.
— Има и причини да се опита нещо различно, не мислите ли? — подхвърли той небрежно и запали нова цигара. — „Бароу и Бароу“ искаха идеалния курорт — продължи, преди Абра да бе успяла да отговори. — Напълно самостоятелен и достатъчно изключителен, за да измъква тлъсти суми от клиентелата. Те искаха различен вид, различно настроение в сравнение с това, което може да се намери в курортите, разпръснати около Финикс. Точно това им давам аз.
— С някои изменения…
— Никакви изменения, госпожице Уилсън.
Тя едва не изскърца със зъби. Коуди Джонсън не само че бе дебелоглав — типичен архитект, но я вбесяваше и с начина, по който така саркастично провлачваше това „госпожице“.
— По някаква причина — започна Абра спокойно, — ние имаме лошия късмет да сме избрани да работим върху това заедно.
— Трябва да е съдба — измърмори той.
Тя пусна това покрай ушите си.
— Веднага ще ви кажа, господин Джонсън, че от инженерна гледна точка вашата разработка издиша.
Коуди дръпна от цигарата си и изпусна дима на тънка струйка. В очите й имаше златисти отблясъци, забеляза той. Очи, които не можеха да решат дали да са сиви, или зелени. Променливи очи. Усмихна се в тях.
— Това е ваш проблем. Ако не сте достатъчно добра, Торнуей може да назначи някой друг.
Абра заби пръсти в дланите си. Имаше известна привлекателност в идеята да натъпче чертежите в гърлото му, ала си напомни, че бе ангажирана с този строеж.
— Достатъчно добра съм, господин Джонсън.
— В такъв случай не би трябвало да имаме проблеми.
Той кръстоса крака. Шумът от строежа бе равномерен.
Чудотворен звук, както винаги бе мислил. Не му пречеше, докато се вглеждаше в жената срещу себе си. Помагаше му да си спомни, че има време за работа и време за удоволствия… — Защо не ми обясните докъде са стигнали нещата?
Това не бе нейна работа. Едва не му го извика в лицето. Но бе вързана с договор, при това такъв, който не оставяше много възможности за грешки. За Бога, щеше да плати дълга си на Торнуей, дори това да означаваше да работи ръка за ръка с някакъв свръхсамоуверен, хвърчащ в облаците архитект от Източното крайбрежие. Тя избута назад каската си, ала не се успокои.
— Както вероятно сте видели, взривяването се движи по график. За щастие успяхме да го сведем до минимум и да запазим целостта на пейзажа.
— Това беше идеята.
— Така ли? — Абра погледна към чертежа, после обратно към него. — Във всеки случай, до края на седмицата ще сме завършили скелета на основната сграда. Ако не се правят никакви промени…
— Няма да се правят.
— Ако не се правят никакви промени — повтори тя през зъби, — ще спазим първия срок в договора. Работата по отделните бунгала няма да започне, преди да сме покрили основната сграда и здравния център. Игрището за голф и тенис кортовете не са по моята част, така че ще трябва да ги обсъдите с Кендъл. Това се отнася и за зелените и нощи.
— Добре. Знаете ли дали са поръчани плочките за фоайето?
— Аз съм инженер, а не снабдител. С доставките се занимава Мари Лопес.
— Ще го запомня. Въпрос.
Вместо да му кимне да продължи, Абра стана и отвори хладилника. Беше натъпкан с бутилки сода, сокове и минерална вода. Без да бърза, избра вода. Бе жадна, каза си тя. Действията й нямаха нищо общо с желанието да осигури известно разстояние между тях. Това бе просто допълнителна печалба. Макар да знаеше, че бе некрасиво, отвори бутилката и отпи, без да му предлага.
— Какъв въпрос?
— Дали е защото съм архитект, защото съм мъж или защото съм от Източното крайбрежие?
Абра отпи още една дълга глътка. Един ден под палещото слънце бе достатъчен да те накара да откриеш какъв рай може да се крие в бутилка вода.
— Ще трябва да ми го обясните.
— Защо ви се иска да се изплюете в очите ми — защото съм мъж, защото съм архитект или защото съм от Източното крайбрежие?
Не би трябвало да се подразни от самия въпрос, ни най-малко. Ала докато я питаше, Коуди се хилеше. След по-малко от половин час, откак се познаваха, вече поне пет пъти го бе проклела заради тази усмивка. Въпреки това се облегна назад, кръстоса крака и се вгледа в него.
— Пет пари не давам дали сте мъж, или жена.
Той продължаваше да се усмихва, ала в очите му се появи нещо бързо и опасно.
— Обичате да размахвате червени кърпи пред бикове, а, Уилсън?
— Да. — Бе неин ред да се усмихне. Макар от това устните й да се смекчиха, блясъкът в очите й не помръкна. — Но да довърша отговора си. Архитектите са често надути, темпераментни художници, които изливат самочувствието си върху хартия и очакват инженерите и строителите да го запазят за потомството. Мога да го преживея. Мога дори да го уважавам, когато архитектът внимателно огледа околното пространство и създаде нещо в съзвучие с него, а не нещо заради самия себе си. Колкото до това, че сте от Източното крайбрежие, това може да се окаже най-големият проблем. Вие не разбирате пустинята, планините, наследството на тази земя. Не ми харесва идеята да си седите под някое портокалово дърво на три хиляди километра оттук и да решавате как трябва да живеят хората тук.
Тъй като се интересуваше повече от нея, отколкото да защити себе си, Коуди не спомена, че вече бе направил три пътувания до строителната площадка. По-голямата част от проектантската работа бе свършил почти на същото място, на което седеше сега, а не у дома си. Той бе далновиден, ала бе човек, който твори благодарение на своята далновидност, а не говори за нея.
— Ако не искате да строите, защо го правите?
— Не съм казала, че не искам да строя. Обаче никога не съм мислила, че трябва да разрушавам, за да строя.
— Всеки път, когато забиете лопата в земята, отнемате малко пръст. Това е животът.
— Всеки път, когато отнемате малко пръст, трябва да мислите колко е трудно да я върнете. Това е моралът.
— Хем инженер, хем философ. — Присмиваше й се и го знаеше. Докато я гледаше, по страните й изби гневна червенина. — Преди да сте ми излели водата върху главата, нека кажем, че съм съгласен с вас… До известна степен. Затова тук няма да слагаме неон и пластмаса. Независимо дали сте съгласна с моя проект, или не, това е моят проект. Вашата работа е да го изпълните.
— Знам каква ми е работата.
— Добре тогава. — Сякаш прекратявайки въпроса за несъгласията, Коуди започна да навива чертежите. — Какво ще кажете за една вечеря?
— Моля?
— Вечеря — повтори той. Когато чертежите бяха вече навити, пъхна ги в тубуса и се изправи. — Бих искал да вечерям с вас.
Тя не бе сигурна, че това бе най-нелепото изказване, което бе чувала, ала определено бе в челната десетка.
— Не, благодаря.
— Нали не сте омъжена? —
— Не.
— Имате ли приятел? —
Търпението не бе измежду силните й качества. Абра не се и опита да го призовава.
— Не е ваша работа.
— Бързо кипвате, Червенокоске. — Коуди взе каската си, но не я сложи. — Това ми харесва.
