— Абра… — Той произнесе името й, сякаш опитваше вкуса му. — Чакам го с нетърпение. — Тя неволно отскочи, когато я докосна по бузата, и Коуди, доволен от реакцията й, се ухили: — Ще се видим.
Нахалник, помисли тя отново и се запъти през камънака, като се мъчеше да не забелязва паренето на кожата си.
ВТОРА ГЛАВА
Ако имаше едно нещо, което не й трябваше, мислеше Абра няколко дни по-късно, то бе да я откъснат от работата й и да я повикат на заседание. По основната сграда работеха механици, по здравния клуб заварчици, а между Родригес и Суагърт тлееше вражда. Не че всичките тези неща не можеха да се оправят без нея, просто с нея щяха да се оправят по-добре. А тя си клатеше краката в кабинета на Тим и го чакаше да се появи.
Нямаше нужда да й казват колко е напрегнат графикът. По дяволите, знаеше какво трябва да направи, за да се изпълни договора в срок. Знаеше всичко за сроковете.
Всеки неин буден момент бе посветен на тази работа. Прекарваше всеки ден, потейки се на строежа с работниците и инспекторите, разправяше се с всякакви дреболии като например доставката на нитове. Вечер или падаше в леглото по залез слънце, или работеше до три на чертожната дъска, подхранвана от кафе и амбиции. Този строеж бе неин, повече неин, отколкото някога щеше да бъде на Тим Торнуей, бе се превърнал в нещо лично, по начин, който никога не можеше да си обясни. Той бе дълг към човека, който бе имал достатъчно вяра в нея, за да я подтикне да опита да получи нещо по-добро от второкачественото. По някакъв начин това бе последната работа, която изпълняваше за Томас Торнуей и искаше да я свърши безупречно.
Не й помагаше да има архитект, настояващ за материали, които неизбежно биха увеличили цената и биха предизвикали забавяне. Въпреки него, въпреки мраморните му умивалници и огромни вани, тя щеше да се справи. Стига да не я дърпаха непрекъснато в кабинета за безкрайни съвещания.
Непрекъснато крачеше отново и отново до прозореца и обратно. Това бе пилеене на време, а малко неща я дразнеха повече от пилеенето на каквото и да било. Ако нямаше нещо конкретно, за което искаше да говори с Тим, щеше да намери начин да се измъкне от това съвещание. Проблемът с Тим, помисли Абра с безрадостна усмивка, бе че той не бе достатъчно умен, за да разбира кога го лъжат. В случая тя самата искаше да го излъже, затова и бе дошла. Ала погледна часовника си и реши, че няма още дълго да си губи времето.
Това бе кабинетът на Торнуей. Винаги бе харесвала студените властни цветове и липсата на ненужни украшения. Откак Тим бе поел нещата, бе направил някои промени. Изменения, помисли си и се намръщи към един фикус. Не че не обичаше растенията и дебелите бухнали възглавници просто я дразнеше да ги вижда тук.
После картините. Торнуей бе предпочитал индиански рисунки И пейзажи. Тим ги бе сменил с абстракции, които й играеха по нервите. Новият килим изглеждаше дебел десет сантиметра и бе розов на цвят. По- възрастният Торнуей бе използвал тънък бежов килим, който да не се набива с прах и калта да не си личи. Но пък Тим не ходеше често по строежите, нито канеше бригадирите на по едно питие след работа.
Престани, заповяда си Абра. Тим ръководеше нещата друг начин и това бе негово право. Това си бе негов бизнес, по всякакъв начин. Фактът, че толкова бе обичала бащата и му се бе възхищавала, не означаваше, че трябва да критикува всичко, което прави синът.
Ала тя го критикуваше, помисли Абра, докато гледаше подредената полирана повърхност на бюрото му. На него му липсваха и амбицията, и човечността, които бяха толкова присъщи на баща му. Торнуей искаше да строи най-вече защото обичаше да строи. При Тим основното бе печалбата.
Ако Томас Торнуей бе още жив, тя нямаше да се гласи да напуска. Имаше известна свобода в съзнанието, че този строеж й бе последният в тази компания. Нямаше да съжалява, когато напуснеше, както би съжалявала някога. Напротив, чувстваше вълнение, очакване. Каквото и да станеше, щеше да го бе направила сама.
Ужасяващо, помисли Абра и затвори очи. Идеята бе колкото примамлива, толкова и ужасяваща. Като всяко неизвестно нещо. Като Коуди Джонсън.
Улови се и се върна до прозореца. Това бе глупаво. Той не бе нито примамлив, нито ужасяващ. Нито бе непознат. Беше просто мъж — малко досаден, както си пъхаше носа навсякъде из строежа. Беше от онези мъже, които знаеха, че са приятни на вид и го използваха. От онези, които винаги имаха цел, гледна точка и път за отстъпление.
Бе срещала мъже като него. Обръщайки се назад, тя се смяташе за щастлива, че само веднъж се бе влюбвала в красиво лице и любезни обноски. Някои жени никога не се научаваха и отново и отново попадаха в същия капан. Майка й бе една от тях, помисли Абра и поклати глава. На Джеси Уилсън й стигаше да погледне веднъж към мъж като Коуди, за да хлътне по него. Слава Богу, по това не се бе метнала на майка си.
Колкото до нея, Абра не се интересуваше от Коуди Джонсън лично и едва го понасяше професионално.
Когато той влезе секунда по-късно, тя се зачуди защо мислите и чувствата й изглежда не бяха съгласни с нея.
— Абра, извинявай, че те накарах да чакаш — усмихна й се сърдечно Тим, елегантен с костюма си с жилетка и вратовръзка. — Обедът се проточи малко повече.
Тя само вдигна вежди. Заради това съвещание по средата на деня изобщо не бе успяла да обядва.
— Повече ме интересува защо ме повика от строителната площадка.
— Помислих, че имаме нужда да си поговорим. — Той се разположи удобно зад бюрото си и направи жест към нея и Коуди да седнат.
— Виждал си докладите.
— Разбира се. — Тим потупа с пръст по една папка. Имаше хубава, пленителна усмивка, която отиваше на кръглото му лице. Абра често бе мислила, че от него би излязъл добър политик. Ако имаше човек, който да знае как да отговори на някой въпрос, без да се обвързва, това бе Тим Торнуей. — Делови, както винаги. Тази вечер имам среща с Барлоу старши. Искам да му дам нещо повече от факти и цифри.
— Можеш да му предадеш моите възражения срещу сегашното оформление на основната сграда. — Тя кръстоса крака и хвърли един бърз поглед към Коуди. Тим започна да върти в ръката си една от химикалките с монограми.
— Мисля, че сме се разбрали за всичко това.
Абра само сви рамене:
— Ти попита. Можеш да му кажеш, че до края на седмицата ще е завършена електрическата инсталация на основната конструкция. Сложна работа, като се има предвид размера и формата на сградата. И ще струва на фирмата цяло състояние, за да се охлажда.
— Той има цяло състояние — отбеляза Коуди. — И мисля, че повече ги интересува стилът, отколкото икономиите от ток.
— Наистина. — Тим се прокашля. Както вървяха нещата, строежът на Барлоу щеше да му донесе хубава печалба. Не искаше това да се променя. — Разбира се, аз прегледах документите и мога да уверя нашия клиент, че получава най добрите материали и интелектуални усилия.
— Бих предложила да му кажеш да дойде и да види сам.
— Ами, аз не мисля…
— Съгласен съм с госпожица Уилсън — прекъсна го Коуди по-добре сега да възрази срещу нещо, което не харесва, отколкото да възрази по-късно, когато всичко е в бетон.
Тим се намръщи:
— Плановете бяха утвърдени.
— Нещата изглеждат различно на хартия — обясни Коуди и погледна към Абра. — Хората понякога се изненадват от завършения продукт.
— Естествено, ще предложа. — Тим потупа с химикалката по пресата за поливане, по която нямаше нито едно петънце. — Абра, в доклада ти има предложение да се увеличи обедната почивка до един час.
