— Да, исках да говоря с теб за това. След няколко седмици на строежа разбрах, че ако времето не позахладнее, хората ще имат нужда от по-дълга почивка на обед.
Тим остави химикалката и скръсти ръце.
— Трябва да разбираш какво означава продължение с половин час от гледна точка на срокове и пари.
— А ти трябва да разбираш, че хората не могат да работят на това слънце без разумен отдих. Пиенето на солни таблетки не е достатъчно. Може да е още март и може вътре да е прохладно, когато пиеш второто си мартини, но навън е убийствено.
— На тези хора им се плаща да се потят — напомни й Тим. — И мисля, че за тях ще е по-добре до лятото да има покриви над сградите.
— Те не могат да строят, ако падат от изтощение или от слънчев удар.
— Не помня да съм получавал доклади за такива инциденти.
— Не още. — Би било чудо, ако успееше да си сдържи нервите. Винаги е бил помпозен, помисли тя. Когато той бе младши изпълнител, Абра винаги успяваше да го заобиколи и да стигне до върха. Сега той бе върхът. Тя стисна зъби и опита отново: — Тим, те имат нужда от по-дълга почивка. Работата навън под това слънце те изцежда. Чувстваш се слаб, отпускаш се и започваш да правиш грешки. Опасни грешки.
— Плащам на бригадира да следи никой да не прави грешки.
Абра скочи, готова да избухне. В този момент я прекъсна спокойният глас на Коуди:
— Знаеш ли, Тим, в жегата хората и без това проточват почивките си. Ако им дадеш половин час допълнително, ще им стане приятно, дори ще се почувстват задължени. Повечето от тях няма да искат повече. Като резултат ще имаш същото количество работа и по-голяма популярност.
Тим завъртя химикалката в ръцете си.
— Звучи разумно. Ще го запомня.
— Запомни го. — Коуди се усмихна непринудено и стана. — Ще помоля госпожица Уилсън да ме закара обратно до строежа. После можем да обсъдим тази идея как да работим по-близко. Благодаря за обеда, Тим.
— За мен беше удоволствие.
Преди Абра да бе успяла да си отвори устата, Коуди я хвана за лакътя и я изведе. Тя се отскубна едва пред асансьора.
— Няма нужда да ми показват пътя — процеди през зъби тя.
— Е, госпожице Уилсън, изглежда отново не сме на едно мнение, — Той влезе с нея в асансьора и натисна бутона за паркинга. — Според мен определено имате нужда от напътствия как да се разправяте с плиткоумници.
— Не ми трябвате вие да… — Тя млъкна и го погледна. Видя смеха в очите му и неохотно се усмихна. — Доколкото разбирам, говорите за Тим.
— Казал ли съм такова нещо?
— Така го разбирам… Освен ако не говорехте за себе си.
— Изборът е ваш.
— Труден избор. — Асансьорът потрепери и спря на паркинга. Абра протегна ръка, за да го спре да не се затвори, и се вгледа в него. Очите му бяха интелигентни, изражението уверено. Тя почти въздъхна и излезе от асансьора.
— Решихте ли? — попита Коуди и тръгна до нея.
— Да кажем само, че съм решила как да се държа с вас.
Стъпките им отекваха, докато вървяха между редиците от коли.
— И как?
— Чували ли сте за триметрови върлини?
Ъгълчетата на устните му трепнаха. Абра отново бе с плитка, която го изкушаваше да я разпусне, кичур по кичур.
— Това е направо недружелюбно.
— Да. — Тя спря пред една камионетка. Бялата й боя бе издраскана и прашна, стъклата бяха потъмнени да пазят от безмилостното слънце. Абра замислено извади ключовете си. — Сигурен ли сте, че искате да отидете на строежа? Мога да ви оставя в хотела ви.
— Аз наистина малко се интересувам от този проект.
Тя неспокойно сви рамене:
— Правете каквото искате.
— Обикновено постъпвам така.
Когато влезе вътре, той наведе назад седалката си и почти успя да протегне крака. Абра завъртя ключа, моторът се закашля, закиха и накрая запали. Радиото и климатикът оживяха. Музиката гръмна, ала тя не си направи труда да я спре. По таблото имаше разпръснати декоративни магнитчета, които държаха надраскани бележки — банан, щраус, карта на Аризона, усмихната котка и женска ръка с розови нокти. Доколкото Коуди можа да разбере, Абра трябваше да купи мляко и хляб и да провери за едни петдесет тона бетон. И да се обади на Монго? Той присви очи и се опита отново да прочете. На майка си. Трябваше да се обади на майка си.
— Хубава кола — отбеляза той, когато камионетката потрепери и спря на един светофар.
— Има нужда от регулировка. — Тя изключи от скорост — Не съм стигнала до това.
Коуди гледаше ръката й, докато Абра превключваше на първа и ускоряваше. Дълга и слаба ръка, подхождаше на ялото й. Ноктите й бяха къси и, за разлика от ръката на таблото, без лак. Никакви бижута. Можеше да си представи как тази ръка сервира чай в нежни чаши, както можеше да си я представи и как сменя свещите на колата.
— И, как бихте се справили вие с Тим?
— Моля? — Той се бе отнесъл в кротката фантазия как тези тесни и умели ръце галят гърба му.
— Тим — повтори тя, даде газ и пое на юг от Финикс. — Как бихте се справили с него?
В момента повече го интересуваше как би се справил с нея.
— Доколкото разбирам, вие двамата не винаги имате еднакви виждания за нещата.
— Наблюдателен сте, Джонсън.
— Саркастична сте, Червенокоске. — Не поиска разрешение да пуши, просто смъкна прозореца с два сантиметра и започна да рови из джобовете си за кибрит. — Лично аз нямам нищо против, но когато си имате работа с Торнуей, ще откриете, че олиото върши по-добра работа от оцета.
Това бе вярно, абсолютно вярно. Дразнеше я, че се бе поставила в положение да трябва да й го напомнят.
— Той не разбира от сарказъм. — Абра включи запалката в колата.
— Девет от всеки десет пъти сигурно не го разбира. — Той допря върха на цигарата си до запалката. — Ала на десетия път може да имате неприятности. Още преди да ми го кажете, знам, че нямате нищо против малко неприятности.
Тя неволно се усмихна и не възрази, когато той изключи радиото.
— Нали знаете тези коне, парадните коне, които носят капаци, за да следват пътя и да не се разсейват от тълпата?
— Да, и вече съм разбрал, че Торнуей носи капаци, за да следва пътя към печалбата и да не се разсейва. Ако искате по-добри работни условия за хората, по-висококачествени материали, каквото и да било, ще трябва да се научите да бъдете по-хитра.
Абра отново размърда бързо и неспокойно рамене.
— Не мога.
— Разбира се, че можете. Вие сте по-умна от Торнуей, Червенокоске, така че трябва да можете да го надхитрите.
— Направо ме влудява. Когато си помисля за… — Тя отново сви рамене, но този път в движението й имаше печал. — Просто ме влудява. А когато полудея, всичко, което ми е на ума, ми е на устата.
— Това вече сам го бе разбрал.
— Просто трябва да използвате най-малкия общ знаменател. При Торнуей това е печалбата. Ако искате хората да имат един час обедна почивка в най-голямата жега, няма да му казвате, че това е за тяхно добро.
