контакт. Той сигурно го знаеше. Мъже като него винаги знаеха какъв ефект имат върху жените. Едва ли можеха да бъдат обвинявани за това, ала можеха — и трябваше — да бъдат избягвани.
Отново изруга и нави чертежа на руло. Нямаше да мисли за него и какво би станало, ако вместо
Трябваше да се мисли за асансьорите. Не след дълго трябваше да бъдат вкарани. Бе работила много с друг инженер върху дизайна. Това, което сега бе на хартия, скоро щеше се превърне в реалност, да се издига и спуска по стените с блестящите си стъкла.
Някои мъже могат да правят това — да карат сърцето ти да се издига и спуска, да карат пулса ти да гърми, макар че не може да го чуе друг освен теб. Колкото и да се опитваш, колкото и да се преструваш, че това не се случвало, вътре в себе си ще се стрелкаш нагоре-надолу толкова силно, че рано или късно ще се пребиеш. Колкото и да си опитен с калкулатора, никога няма да успееш да изчислиш чудатостите на системата.
Да го вземат дяволите. Да го вземат дяволите, задето направи тази крачка отвъд чертата и я накара да се чувства уязвима. Абра не можеше да забрави как ръката й лежеше върху неговата, как очите му я гледаха, когато лицето му беше съвсем близко. Затова сега щеше да се чуди. Вината за това бе негова. Щеше да е добре да го запомни.
Погледна надолу и го видя на първия етаж. Говореше с Чарли Грей и сочеше към задната стена, където склонът на планината се сливаше със сградата… Или сградата се сливаше с планината. Големи стъкла щяха да оформят покрива, извити стъкла щяха да очертаят линията от скалата към купола. Тя вече бе решила, че това щеше да е непрактично, но й бе казано, че нейната работа не е да го одобрява, а да го направи.
Чарли поклати глава на нещо, което Грей му каза, и леко повиши глас, достатъчно, за да се чуе раздразнението в тона му, ала недостатъчно, за да се разберат думите. Стана й приятно.
Нека се дразни, реши Абра. Нека се върне на изток и да се дразни там, където няма да й се пречка.
Тръгна надолу по временните стълби. Трябваше да провери докъде бе стигнал здравният клуб и изкопните работи за първата серия бунгала. Докато успяваха да презастъпват работите, всичко щеше да е наред. Тим би трябвало да е там и да следи графика. Тя размърда рамене. Бе по-добре, че го нямаше, че бе оставил отговорността на нея. Той дразнеше хората, като се появяваше на строежа със скъпите си костюми.
В момента, в който поглеждаше часовника си, чу над главата си вик. Имаше достатъчно време да види как металната плоча пада върху нея, преди две ръце да я сграбчат за кръста и да я издърпат настрани.
Плочата се стовари на сантиметри от краката й, сред гръм и облак прах. С каска или не, ако се бе озовала под нея, сега щеше да е на път към болницата.
— Добре ли си? Хей! — Ръцете бяха още около кръста й, но сега Абра бе обърната и притисната към едно силно мъжко тяло. Нямаше нужда да поглежда, за да разбере кой я държи.
— Да. — Ала гласът й не бе стабилен. Ръцете й също. — Добре съм. Пусни ме…
— Кой, по дяволите, е виновен за това? — извика Коуди, все още притиснал тялото й към себе си. Сега разбираше какво значи да му стане лошо от страх. Бе действал инстинктивно, но в момента, в който плочата падна, без да я нарани, започна да му се повдига. Представяше си я как лежи, обляна в кръв.
Двама мъже, пребледнели като платно, вече тичаха надолу по стълбите.
— Изплъзна ни се. Боже, госпожице Уилсън, добре ли сте? На пода имаше един акумулатор, аз се спънах в него и плочата просто полетя.
— Не ме удари. — Тя се опита да се отдръпне от Коуди, не й стигна силата.
— Качете се горе и се погрижете тези подове и платформи да са чисти. При първата следваща проява на небрежност ще има уволнения.
— Да, сър.
Чукането, което бе замряло, започна отново, отначало колебливо, после по-енергично.
— Виж какво, много съм добре. — Трябваше да бъде, дори ако дланите й бяха потни. — И мога да се оправям с работниците.
— Просто млъкни. — Коуди едва сдържа желанието си да я грабне на ръце. Вместо това я задърпа. — Бяла си като платно. — Бутна я върху един сандък. — Седни.
Понеже коленете й бяха омекнали, Абра не възрази. Няколко дълбоки вдишвания, каза си, и щеше да се оправи.
— Вземи. — Той пъхна в ръката й чаша вода.
— Благодаря. — Започна да пие, като се мъчеше да поема малки глътки. — Няма нужда да си правиш труда.
— Не. Можех просто да те оставя да станеш на локва. — Не се получаваше както го бе мислил, но бе ядосан, направо му беше лошо от яд, както преди това от страх. Бе се разминало за малко, съвсем за малко. Ако не я бе погледнал… — Можех да си стоя и да гледам как това желязо ще те смачка. Обаче щеше да е жалко да опръскаме с кръв пресния цимент.
— Нямах това предвид. — Тя допи водата и смачка картонената чашка. Коуди я бе спасил от сериозно нараняване. Трябваше да му благодари. И щеше да го стори по-рано, ако не бе започнал да й се кара. — Във всеки случай щях да се дръпна и сама.
— Много хубаво. Следващия път просто ще си гледам работата.
— Точно така. — Абра хвърли чашата, изправи се и й се зави свят. Още се чуваха ударите на чуковете, ала доста хора наблюдаваха с крайчеца на очите си. — Няма смисъл да правиш сцени.
— Представа нямаш каква сцена мога да направя, Уилсън. — Изкушаваше се да й покаже какво може да направи, да освободи малко от бесовете, които кипяха заедно със страха. Но лицето й бе мъртвешки бледо и, независимо дали самата тя го усещаше, или не, ръцете й трепереха. — На твое място щях да накарам бригадира да набие в главите на работниците някои правила за безопасност.
— Ще им осигуря инструктаж. А сега, ако ме извиниш, трябва отново да се заема за работа.
Когато пръстите му се обвиха около рамото й, Абра усети в тях гняв. Беше благодарна за това, защото то я направи по-силна. Много бавно обърна глава, така че да може отново да го погледне. Ярост, каза си с някакво раздразнително любопитство. Този човек бе напълно побеснял, повече, отколкото би трябвало от няколко сърдити думи. Негов проблем, каза си тя.
— Няма да продължавам да ти повтарям да се отдръпнеш, Джонсън.
Той изчака за момент, докато бе сигурен, че ще може да говори спокойно. Още чуваше противния звук от метал, стоварващ се върху бетон.
— Това е нещо, за което можем да се съгласим, Червенокоске. Няма да продължаваш да ми повтаряш да се отдръпна.
Пусна я. След моментно колебание Абра тръгна.
Нямаше да продължава да му го повтаря, мислеше Коуди, докато я гледаше как изчезва навън. А дори и да продължаваше, това нямаше да й помогне.
ТРЕТА ГЛАВА
Имаше други неща, за които да мисли. Коуди подложи лице под горещите струи на душа и си напомни, че Абра не бе негов проблем. Проблем тя без съмнение беше, ама не негов.
Своенравни жени като нея бе най-добре да се отбягват, особено когато имат такъв женствен вид, който контрастира на гадния им нрав. Комплексът на Барлоу му създаваше достатъчно главоболия. Нямаше нужда да добавя и нея в списъка.
Но пък бе приятно да я гледа човек. Усмихна се и спря душа Приятно да я гледа не означаваше приятно да си има работа с нея. Обикновено той обичаше предизвикателствата, ала точно в момента си ги имаше достатъчно.
Сега, когато партньорът му се бе оженил и очакваше първото си дете, Коуди правеше всичко по силите си да запълни липсата му. Бизнесът им процъфтяваше и това означаваше работа по дванадесет часа на ден. Освен да контролира строителството на курорта, трябваше да провежда важни телефонни разговори, да изпраща и получава програми, да взема решения, да дава или не одобрения. Нямаше нищо против отговорностите или дългите работни часове. Беше дори благодарен за тях. Не му бе трудно да си спомни
