момчето, което бе израснало в една кална ферма на границата на Джорджия и Флорида. Момчето бе искало нещо повече и мъжът бе работил, за да го постигне.
Дълъг път бе изминал, помисли той и завърза кърпата около кръста си. Тялото му бе стройно и загоряло. Все още работеше на открито, макар сега това да бе въпрос на желание,, а не на нужда. В живота му имаше не само чертожни дъски и мечти. Имаше и къща на едно езеро във Флорида, която бе построена до половината. Бе решил да я довърши сам. Сега това бе въпрос не на липса на пари, а на гордост.
Парите ги имаше и никога не би отричал, че му бе приятно да се ползва от облагите, които те предоставяха. И все пак бе израснал, като бе работил с ръцете си, и изглежда не нарушаваше този навик. Не искаше да наруши този навик. Имаше моменти, когато нищо не му бе по-приятно от усещането на чук или парче дърво в дланите.
Прокара пръсти през мократа си коса. Пръстите му бяха мазолести, както през детските години. И сега можеше да подкара трактор, но предпочиташе логаритмична линийка или електрически трион.
Влезе в спалнята на хотелския си апартамент. Апартаментът бе почти толкова голям, колкото къщата, в която бе израснал. Вече бе свикнал с простора, с малките луксове, ала не ги приемаше за подразбиращи се. Понеже б расъл на ръба на бедността, се бе научил да оценява добрия материал, добрата храна, доброто вино. Може би ги оценяваше повече, отколкото човек, роден с тях. Но не мислеше за това.
Ключът бе в работата, таланта и амбицията, може би в малкото късмет. Коуди помнеше, че късметът може да се обърне, затова никога не бягаше от работа.
Бе изминал дълъг път, откак се бе ровил в калта, за да си изкарва хляба. Сега можеше да мечтае, да си представя и да създава — стига да не забравяше, че да превърнеш мечтите в реалност означаваше да си изцапаш ръцете. Можеше да иззида една тухлена стена, ако трябваше, да забърка хоросан, да закове пирон или да занити нит. Бе работил, за да изкара колежа. От тези години му бе останало не само влечението към строителството, а и уважението към хората, които се потяха по строежите.
Което го връщаше отново към Абра. Тя разбираше строителите. Той от личен опит знаеше, че много от хората, които работят пред чертожната дъска, забравят за другите, които коват пирони и влачат тухли. Ала не и Абра. Замислено облече белия халат със смътната идея да се обади на румсървиса и да си поръча храна в стаята. Абра Уилсън, помисли си. Би рискувала за бъде уволнена, за да осигури на хората половин час допълнителна почивка. Бе маниачка, когато ставаше дума за осигуряването на вода и солни таблетки.
Бе също жена, която би застанала между двама разярени строители, за да предотврати боя. Или да излее бира върху главата на работник, който не си знае мястото.
Усмихна се при този спомен. На работното място не се пие. И тя го говореше сериозно. Той уважаваше това. Той самият предпочиташе откритостта пред намеците — и в работата, и в личния живот. Абра не бе жена, която ще си играе на флирт или ще прави двусмислени намеци. Ще каже или да, или не.
Както на отбивката на пътя, спомни си Коуди. Тя каза не, макар да й се искаше да каже да. Би било интересно да открие причините за това противоречие. Жалко, че отношенията им трябваше да си останат чисто делови. Можеха да се позабавляват, но проблемът бе, че Абра бе прекалено натегната, за да се отпусне и просто да се забавлява. Може би честното би било да се каже, че бе прекалено честна, за да приеме секса като чисто забавление. Не можеше да я обвинява за това. Което бе още една причина да запази нещата чисто професионални.
Освен това имаше прекалено много търкания. Търкането обикновено водеше до искра, а искрата до огън. В момента нямаше време да гаси пожари.
Погледна часовника на нощното шкафче и изчисли колко бе часът сега на Източното крайбрежие. Бе прекалено късно да звъни. Което означаваше, че ще трябва да стане в пет часа, да се оправи и да проведе всички необходими разговори между шест и седем.
Сви рамене и реши, че това, което се самоналагаше, бе една бърза вечеря в стаята и ранно лягане. В момента, в който вдигна слушалката на телефона, чу звънеца на вратата.
Ако имаше човек, когото не бе очаквал, това бе Абра.
Тя стоеше пред вратата и крепеше на хълбока си кафяв плик. Косата й бе разпусната — за пръв път я виждаше не на плитка или прибрана — и се къдреше над раменете. Все още бе с джинси и тениска, ала бе сменила ботушите с гуменки. Следващата изненада бе, че почти се усмихваше.
— Здрасти — успя да каже Абра. Странно, никога през живота си не се бе чувствала по-нервна.
— Здрасти. — Той се облегна на рамката на вратата и я огледа, без да бърза. — Минаваш оттук, а?
— Не точно. — Пръстите й се забиха в твърдия кафяв хартиен плик. Пликът прошумоля многозначително и тя отпусна пръсти. — Може ли да вляза?
— Разбира се. — Коуди направи крачка назад и Абра направи крачка напред. Тя чу зад гърба си как ключалката щракна. Сърцето й прескочи. — Много мило.
Холът на апартамента бе издържан в цветовете на пустинята — бледомораво, тъмнокафяво и кремаво. По стените имаше графики, а на прозорците тесни щори. В стаята миришеше на сапун. Той миришеше на сапун. Абра се овладя и се обърна.
— Исках да се извиня.
Коуди неволно вдигна вежди, докато я оглеждаше. Тя очевидно много се стараеше и мразеше всяка минута от това. Стана му весело и реши да проточи сцената.
— За какво?
Абра едва не изскърца със зъби. Докато караше насам, се бе подготвила, че той няма да й помогне.
— За това, че днес следобед бях груба и неблагодарна.
Коуди пъхна ръце в джобовете на халата си.
— Само днес следобед?
Абра едва успя да преглътне жлъчта. Бе длъжна да се извини и, по дяволите, щеше да го стори.
— Да. Става дума за един конкретен повод. Ти днес следобед ми помогна, а аз се държах невъзпитано и неблагодарно. Не бях права, а когато не съм права, искам да мисля, че мога да си го призная. — Абра отиде до масата, която разделяше хола от кухнята. — Донесла съм ти малко бира.
— Да я пием или да я изливаме?
— Ти решаваш — отговори тя и извади от плика картонена опаковка с шест бири. Усмихна се, почти истински. Очите й заблестяха, устните й, сякаш от някаква магия, станаха по-меки. Той усети как сърцето му пропусна цели два удара. — Не знаех дали си ял, затова взех шницел и пържени картофи.
— Донесла си ми вечеря?
Абра притеснено сви рамене:
— Не е кой знае какво, просто сандвич. — Измъкна тридесетсантиметрово хлебче, увито в бяла хартия.
— Ама и сандвича.
— Ами да. — Тя измъкна стиропорната кутия, в която бяха пържените картофи. Дори това да я убиваше, каза си, щеше да произнесе нужните думи. И сигурно щеше да я убие, ако той продължаваше да я гледа така, сякаш по-скоро би изял нея, вместо вечерята. — Исках да ти благодаря, че следобед действа толкова бързо. Не знам дали бих се дръпнала достатъчно бързо, или не, но въпросът не е в това. Фактът е, че ти се погрижи аз да не бъда наранена, а аз така и не ти благодарих както трябва. Предполагам, че съм била по- стресната, отколкото тогава осъзнавах.
Той също, помисли Коуди. Приближи се до нея. Абра държеше празния плик, сгъваше го и то разгъваше. Това му показа, повече, отколкото биха му показали думите, колко й е струвало да дойде тук. Той взе плика от ръцете й и го хвърли на масата.
— Можеше да напишеш всичко това на една хубава малка бележка и да я пъхнеш под вратата. Ала предполагам, че това не е в твоя стил. — Пребори се с желанието си да докосне косите й, защото знаеше, че това би било грешка и за двама им. Коуди само би искал да я докосва повече, а тя изглеждаше така, сякаш би хукнала да бяга при първия му опит да се приближи към нея. Вместо това измъкна една бира и я обърна да прочете етикета. — Искаш ли?
Абра се поколеба само за момент. Май все пак той щеше да й помогне.
— Разбира се.
— Половин шницел?
Тя се отпусна и отново се усмихна.
— Вероятно бих могла да го преглътна.
