сега вече свърши. Мисля, че и двамата сме достатъчно разумни и достатъчно професионалисти, за да позволим това да пречи на служебните ни отношения.
— Така ли мислиш? — Би трябвало да знае, че Абра щеше да се отнесе към това по същия начин, по който би се отнесла към объркана поръчка за бетон. — Може би си права. Може би. Но си идиотка, ако си мислиш, че няма да се случи отново.
Трябваше да внимава, много да внимава. Не можеше да говори спокойно, когато устните й бяха още топли и тръпнещи от неговите.
— Ако се случи, просто ще трябва да се справим с него… Отделно от работата.
— За едно нещо сме на едно мнение. — Коуди издуха дълга струйка дим. — Това, което се случи току- що, няма нищо общо с работата. — През екрана на дима очите му срещнаха нейните и ги задържаха. — Ала това няма да ми попречи да те желая в работно време.
Тя усети как по гръбнака й полазиха предупредителни тръпки. Това я накара да изправи рамене.
— Виж, Коуди, това е… Това беше… Нещо моментно. Може би изпитваме някакво привличане, но…
— Може би?
— Добре, добре. — Абра се опитваше да намери правилните думи. — Аз трябва да мисля за бъдещето си. И двамата знаем, че няма нищо по-трудно и по-неловко, отколкото да имаш връзка с колега.
— Животът е груб — каза той тихо и хвърли цигарата си високо над стената. Проследи с поглед дъгата, която описа светещият й връх, после се обърна към Абра. — Нека изясним нещо, Червенокоске. Аз те целунах и ти ме целуна. И беше ужасно приятно. Ще искам отново да те целуна, и много повече. Това, което няма да направя, е да чакам, докато се окаже, че това ти е удобно.
— Ти ли вземаш всички решения? — избухна тя. — Ти ли правиш всички стъпки?
Коуди за момент се замисли.
— Добре.
Гневът не й отне дар словото. Абра направи крачка към него и заби пръст в гърдите му.
— Не е добре, нахален глупак такъв. Целунах те, защото исках, защото ми харесваше. Ако отново те целуна, то ще е по същите причини, а не защото ти си определил времето и мястото. И ако си легна с теб, важат същите правила. Това ясно ли ти е?
Бе прекрасна. Вбесяваща, но прекрасна. Той успя да не я сграбчи. Вместо това се усмихна. Когато една жена казва на черното черно, с нея не се спори.
— Съвсем ясно — съгласи се Коуди и прибра кичур коса зад ухото й. — Радвам се, че ти е харесвало.
Звукът, който тя изсъска през зъби, изразяваше всичко друго, но не и удоволствие. Той само се усмихна още по-широко. Вместо да му удари един юмрук в зъбите, Абра избута ръката му и се обърна към вратата.
— Абра…
Тя рязко отвори вратата и спря с ръка на дръжката.
— Какво?
— Благодаря за вечерята.
Вратата се затръшна зад гърба й и тогава Коуди наистина се разсмя. Изчака десет секунди и чу блъсването на входната врата на апартамента. Импулсивно свали халата, включи регулатора на ваната и се отпусна в горещата бълбукаща вода. Надяваше се тя да облекчи болката, с която го бе оставила Абра, и да проясни ума му достатъчно, че да може да мисли.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Делови отношения. Отсега, докато се поставеше и последната плочка, Абра възнамеряваше да поддържа отношенията си с Коуди чисто делови. Като между инженер и архитект. Щяха да обсъждат трегери и извити ребра, електроинсталация и водопровод, бетон и изолации. Тя се намръщи към голия скелет на здравния клуб. Ако имаше късмет, помисли си, нямаше да обсъждат изобщо нищо.
Това, което се бе случило на онази огряна от лунна светлина тераса, бе нещо като временна лудост. Наследствена лудост, реши Абра и пъхна ръце в джобовете си. Очевидно приличаше на майка си повече, отколкото някога бе искала да си признае. Един хубав мъж, малко звезден прах — и хоп! Бе готова да се държи като глупачка.
Взе папката, която й подаде бригадирът, прегледа документите, после ги подписа. Бе стигнала чак дотук, без да позволява на никакви вродени слабости да й объркват живота. Имаше намерение да стигне много по-далеч. Може да бе наследила този недостатък от майка си, ала за разлика от сладката и вечно оптимистична Джесика, нямаше никакво намерение да се впусне във вихъра на чувствата, да се спъне и да се пльосне по лице. Моментът на слабост бе преминал и сега се бе заела отново за работа, както обикновено.
Прекара предиобеда в тичане напред-назад между здравния клуб и основната сграда, като от време на време отскачаше да види как вървят изкопните работи за бунгалата. Графиците за всяка отделна част на проекта се презастъпваха според плана, така че тя трябваше непрекъснато да надзирава, да отговаря на въпроси, да изглажда проблеми.
Проведе дълъг телефонен разговор с механичния инженер, когото Торнуей бе назначил. Той напредваше по-бавно, отколкото й се искаше, но работата му бе първокласна. Абра си записа да мине покрай канцелариите и добре да огледа цоклите на колоните и за асансьорите, и за механизирания покрив над басейна.
Това бе една страна на нейната работа, която обичаше колкото проектирането и пресмятането, една страна, към която се отнасяше също толкова сериозно. Не бе инженер, за когото работата е свършена, след като проектите са одобрени и изчисленията проверени. Бе искала в проекта на Барлоу роля, която не започва и не свършва на чертожната дъска. Бе я получила и макар още да трепваше вътрешно, когато от строежа се извозваше и една лопата пръст, имаше удовлетворението, че участва в преобразяването на мястото.
Никой, с когото се срещаше, не би видял обърканите й мисли под уверената външност. Ако през цялото време се оглеждаше за Коуди, каза си тя, то бе само за да не се окаже неподготвена. Към обед реши, че той изобщо няма да се появи. Престори се, че изпитва не разочарование, а облекчение.
Прекара обедната почивка във фургона с бутилка изстуден портокалов сок, пликче чипс и чертежи. След разговора с механичния инженер реши, че още има някои проблеми с динамиката на плъзгащия се стъклен покрив, който Коуди искаше за басейна. Въведе ново уравнение в калкулатора си. Ако не беше този водопад, който той настояваше да тече по стената и да се влива в ъгъла на басейна… Абра поклати глава и опита отново. Този човек бе маниак на тема водопади. Отпи голяма глътка сок. Всъщност, бе просто маниак. Помагаше й да мисли за него по този начин, като за луд архитект с мания за величие, вместо като за мъж, който може да те целува така, че да си загубиш ума.
Щеше да му направи и неговия проклет подвижен стъклен покрив, и неговите водопади, и неговите спирали и куполи. И после щеше да използва този глупаво натруфен проект, за да започне самостоятелната си кариера, докато той щеше да се върне в своята влага при портокаловите горички на изток.
Почти удовлетворена, тя нахвърля някои подробности, после започна да пресмята нова редица от цифри. Не бе нейна работа да одобрява, напомни си. Нейната работа бе да го изпълни така, че да се получи. Много я биваше да прави нещата да се получават.
Когато вратата се отвори, дори не си направи труда да вдигне поглед.
— Затвори бързо, а? Топлината ще влезе.
— Да, госпожо.
Абра подскочи от лениво провлачения тон и машинално изправи рамене, когато през вратата влезе Коуди.
— Не мислех, че днес ще те видя тук.
Той само се усмихна и се отдръпна, за да направи място на Тим Торнуей и на вретенообразната фигура на Уилям Уолтън Барлоу Старши. Тя се изправи непохватно, заради редицата от шкафчета над главата й.
— Абра. — Макар да би предпочел да я завари до колене в бетона или горе на скелето, Тим се бе
