— Аз не се заяждам за дреболии. Не е заяждане да направиш предложение, което би спестило поставянето на допълнителни тридесет метра тръби. И само един егоцентричен твърдоглав архитект би го приел по този начин.
— Ти имаш проблем, госпожице Уилсън. — Той видя начина, по който тя се напрегна при тези думи, и изпита удоволствието, на което се бе надявал. — Имаш лошо мнение за хората с моята професия, но докато практикуваш своята професия, си обвързана с нас.
Абра смачка цветето, което държеше.
— Не всеки в твоята област е идиот. В Аризона има някои отлични архитекти.
— Значи не харесваш само архитектите от Източното крайбрежие.
Тя нямаше да му позволи да слага в устата й думи, които не бе казала и които я караха да звучи като глупачка.
— Нямам представа защо Тим реши да наеме фирма не от този щат. Ала след като го е сторил, аз правя всичко възможно да работя с теб.
— Да правиш всичко възможно би означавало малко по-изискани обноски. — Коуди остави бирата си настрани и се изправи. Лицето му бе в сянка, но от стойката му Абра разбираше, че бе не по-малко ядосан от нея. — Ако имаш някакви други оплаквания, защо не ги кажеш сега, когато сме само двамата?
Тя хвърли между тях изпомачканото цвете като ръкавица.
— Добре, ще кажа. Вбесявам се, че не си направи труда да дойдеш на никое от предварителните съвещания. Аз бях против да се наема фирма от Източното крайбрежие, ала Тим не искаше да ме чуе. Фактът, че никой не можеше да те намери, още повече усложни нещата. Междувременно аз трябва да се разправям с Грей, който си гризе ноктите и непрекъснато се рови в правилниците и документите. И накрая ти пристигаш, надут като петел, и отказваш да промениш и една чертичка в скъпоценния си проект.
Той излезе от сянката и пристъпи една крачка към нея. Наистина бе ядосан, забеляза Абра. Лошият й късмет бе виновен, че гневът го караше да изглежда още по-хубав.
— Първо, имах си сериозни причини да пропусна предварителните съвещания. Много сериозни лични причини, които не се чувствам задължен да обсъждам с теб. — Направи още една крачка. — Фактът, че твоят работодател е наел моята фирма въпреки възраженията ти, е твой проблем, а не мой.
— Предпочитам да мисля, че е негова грешка, а не моя.
— Много хубаво. — Когато направи следващата крачка към нея, тя едва се сдържа да не се отдръпне. Очите му можеха да бъдат много тъмни, откри Абра, много настойчиви. Вече не изглеждаше като обикновен летовник, нито като безгрижен каубой. Повече приличаше на гангстер. Но тя не отстъпи. — А що се отнася до Грей, той може да е млад и досаден, ала работи упорито.
Заля я чувство за вина и Абра пъхна ръце в джобовете си.
— Не исках да кажа…
— Забрави. — Коуди направи последната крачка, която го доведе толкова близо, че телата им почти се докосваха. Тя продължаваше да го гледа в очите с вдигната глава. — Освен това не се надувам.
В нея се надигна глупавото желание да се разсмее, но нещо в очите му й подсказваше, че това би било най-опасното, което би могла да направи. Вместо това преглътна и вдигна вежди:
— Искаш да кажеш, че не го правиш нарочно? — Присмиваше му се, чисто и просто. Не му бе убягнал смехът в очите й. Искаше й се да му се подиграва и това нямаше да й се размине.
— Изобщо не го правя. Ти, от друга страна, си слагаш тази каска и тези подковани ботуши и маршируваш из строежа, опитвайки се да докажеш колко си яка.
Абра отвори уста от изненада, после рязко я затвори.
— Не марширувам и нямам нужда да доказвам нищо на никого. Само си върша работата, за която съм учила.
— Тогава ти си върши твоята работа, а аз ще си върша моята.
— Прекрасно. Ще се видим по изгрев слънце.
Тя се обърна към вратата и той я хвана за ръката. Не знаеше какъв дявол го накара да я спира, когато най-доброто и за двама им бе да я остави да си тръгне сърдита. Ала вече бе прекалено късно. Стъпката бе направена.
Лицата им бяха близо, ръката му стискаше здраво рамото й, а телата им бяха обърнати едно към друго. Изгряваше луна. От другата страна на стената се чуваше затихващ женски смях от двойката, която преминаваше под светлината на прозореца.
Търкането бе родило искра — не, десетки искри, помисли Коуди. Усещаше ги как парят по кожата му. Горещината им бе бърза и опасна, но все пак можеше да се овладее. Ако ги раздухаше, щяха да пламнат. И тогава…
По дяволите, каза си той и затвори устни върху нейните.
Абра се бе стегнала. Бе готова. Не бе трудно да види желанието и намерението, докато стояха един срещу друг през този дълъг, безмълвен момент. Беше достатъчно честна, за да признае, че желанието го имаше през цялото време. То я пронизваше отново и отново. Затова се бе стегнала. Бе готова.
Това изобщо не й помогна.
Би трябвало да може да сдържи реакцията си или да й даде воля, нещо, което винаги бе можела да прави — както избере. Както избере. Бе плашещо за част от секундата да научи, че не винаги има избор. Реакцията се изтръгна от нея, преди решението да бе могло да се оформи, и разтърси мнението й за свободната й воля.
Бе го прегърнала, без някакъв спомен, че бе протегнала ръце. Тялото й бе притиснато към неговото, без спомен изобщо да се бе помръдвала. Когато устните й се разтвориха, това бе колкото покана, толкова и настояване. Грубият му отговор бе точно това, което тя искаше.
Коуди я дръпна към себе си, изненадан, че желанието можеше толкова бързо да се надигне от къкрене до кипене. Още една изненада. Това, което пламна между тях, идваше колкото от него, толкова и от нея. Абра не възрази, не се дръпна сърдито, а го посрещна със същата сила и страст. С изострено от гнева желание той стисна косата й в ръка и я взе толкова безжалостно, колкото желанието му искаше.
Захапа устната й. Ниският й гърлен стон бе също толкова възбуждащ, колкото играта на езика й върху неговия. Сега Коуди си даде свобода, позволи на ръцете си да се впуснат по тялото й, като опитваха, измъчваха, вземаха. Тялото й потрепери срещу неговото, после се притисна по-силно. Тя не се отдръпваше.
Можеше да мисли. О, Абра знаеше, че може. Ала това не бе възможно, когато пулсът й гърмеше в главата, а мускулите й бяха омекнали. Как можеше да мисли, когато вкусът му се разливаше в нея и я изпълваше?
Когато се отдръпнаха един от друг, той бе задъхан като нея. Когато се събраха отново за една последна дълга целувка, тя го искаше като него. Когато отново се разделиха, останаха близо, ръцете му върху раменете й, нейните върху неговите. Гневът бе угаснал, страстта се бе разпалила и ги бе оставила и двамата без сили.
— Какво ще правим? — попита я Коуди. Абра успя само да поклати глава. Бе прекалено рано да мисли и прекалено късно да не мисли. — Защо не седнеш?
Тя отново поклати глава, преди да бе успял да я заведе до стола.
— Не. Не искам да сядам. — Да се отдалечи на една крачка от него се оказа по-трудно, отколкото бе мислила. — Трябва да вървя.
— Не още. — Той имаше нужда от една цигара. Затърси в джобовете на халата си и изруга, когато откри, че ръцете му не бяха стабилни. Това го изненада и вбеси. — Трябва да намерим разрешение, Абра.
Тя проследи с поглед как кибритената клечка блесна и пламна, после пое дълбоко въздух. Пламъците могат да се палят, напомни си Абра, и също толкова лесно могат да се гасят.
— Не трябваше да се случва.
— Не става дума за това.
Заболя я, че Коуди не се съгласи с нея. Разбира се, че не можеше да се съгласи, каза си тя. Бе права.
— Не, мисля, че точно за това става въпрос. — Смутено прокара ръце през косата си и той съвсем ясно си спомни усещането за тази коса, вплетена в неговите ръце. — Не трябваше да се случи, обаче се случи и
