Бе сключено примирие, неизказано, но договорено. Споделиха на терасата на Коуди студената бира и вкусния шницел. В краката им тихо се плискаше малък шадраван. Тежкият аромат на оранжеви и червени цветя се издигаше между високите стени, които ги обграждаха. Слънцето се бе спуснало ниско и въздухът изстиваше.
— Всички удоволствия в домашна обстановка — отбеляза Абра и отпи от бирата си.
Той си помисли за своя дом, където всичко бе познато, където толкова много стени бяха все още незавършени и толкова метри первази още небоядисани.
— Не съвсем домашна. Ала почти.
Тя протегна гуменките си към водата. Господи, как й се искаше да се потопи в нея, да затвори очи и всеки неин мускул да запее. Тихо въздъхна и се отказа от идеята.
— Много ли пътуваш?
— Достатъчно. А ти?
— Не много. Е, из щата. Два пъти съм ходила до Юта. Обичам хотелите.
— Наистина ли?
Абра се бе успокоила дотолкова, че да не обърне внимание на иронията в гласа му. Отхапа от шницела и се наслади на смесения вкус на месо, сос и кашкавал.
— Обичам да мога да взема един душ, да изляза, да се върна и да намеря чисти хавлии. Да си поръчам румсървис и да ям в леглото. Такива неща. Ти също би трябвало да ги харесваш. — Гледаше го как надига бирата си. — Не ми приличаш на човек, който би правил неща, които не обича да прави.
— Нямам нищо против да пътувам. — Пържените картофи бяха мазни и пресолени. Идеални. Коуди си взе два. — Просто обичам да знам, че има място, където да се върна.
Тя разбираше това много добре, макар да я изненада, че и той изпитваше това чувство и тази потребност.
— Винаги ли си живял във Флорида?
— Да. Не мога да кажа, че много ми харесват снегът и студът на север. Обичам слънцето.
— Аз също. — Абра си взе картофи. — Тук вали само няколко пъти през годината. Дъждът е събитие. — С усмивка довърши своята част от шницела. Най-доброто ядене, трябваше признае, което бе яла от седмици. Трудно й бе повярва, че неговата компания, в края на краищата не бе такова мъчение. Облегна се назад, хвана с две ръце бирата си и зачака падането на нощта. — Но ми се иска да видя и океана.
— Кой океан?
— Който и да е.
— Очите й изглеждаха сиви на тази светлина, забеляза Коуди — сиви и малко сънени.
— Оттук до Западното крайбрежие не е далеч.
— Знам — Тя размърда рамене и продължи да се взира в припадащата тъмнина. — Винаги съм си мислила, че ми трябва по-сериозна причина да замина на такова пътешествие.
— Отпуск?
— През последните няколко години работя доста. Това може да е ерата на женската еманципация, ала трябва да се пробиват много стени, когато си инженер, който случайно е жена.
— Защо си инженер?
Той лениво посегна да си вземе още картофи, Абра също. Пръстите им дружелюбно се докоснаха.
— Винаги съм обичала да разбирам как работят нещата… Или какво да се направи, за да работят по- добре. Вървеше ми математиката. Обичам логиката на числата. Ако ги пресметнеш, ако разбереш формулата, винаги ще достигнеш до правилния отговор.
— Правилният отговор не винаги е най-добрият отговор.
Тя кръстоса крака и се обърна да огледа лицето му в избледняващата светлина.
— Това е артистично мислене. Ето затова един архитект има нужда от един добър инженер, който да го вкарва в пътя.
Коуди отпи от бирата си, без да бърза, и й се усмихна:
— Това ли правиш ти, Червенокоске? Вкарваш ме в пътя?
— Не е толкова лесно. Вземи проекта на здравния център.
— Бях сигурен, че ще стигнеш до него.
Омекнала от приятната вечеря, Абра не обърна внимание на сарказма му.
— Водопадът на източната стена. Няма да говорим, че това е непрактична фантазия.
— Имаш нещо против водопадите?
— Това е пустиня, Джонсън.
— Някога да си чувала за оазиси?
Тя въздъхна, твърдо решена да бъде търпелива. Храната бе добра, а компанията по-приятна, отколкото бе очаквала.
— Ще изпълня тази твоя малка прищявка.
— Благословена да си.
— Но ако го сложиш на западната стена, както настоявах…
— На западната стена не се получава. На западната стена ти трябват прозорци за вечерната светлина, за залези е. Изгледът на запад е най-хубав.
— Аз говоря за осигуряването. Помисли за водопроводната инсталация.
— Оставям това на теб. Ти мисли за водопроводната инсталация, аз ще мисля за естетиката и ще се спогодим.
Типично, типично, каза си Абра и поклати глава.
— Коуди, мисълта ми е, че този строеж би бил два пъти по-лесен с някои дребни корекции.
Предизвикателният блясък се бе върнал в очите й. Той почти се усмихна. Вечерта не би била завършена без поне един спор.
— Ако се страхуваш от работа, да беше си избрала друга професия.
Тя рязко вдигна глава и очите й, вече изпълнени с гняв, се присвиха.
— Не се страхувам от работа и съм дяволски добра в това, което върша. Тези, които правят нещата невъзможни, са хората като теб, които идват с шестетажното си самочувствие и отказват да правят корекции.
Той самият също бе избухлив, ала успя, макар и трудно, да овладее нервите си.
— Не самочувствието ме кара да не правя корекции. Ако ги направя, ще се окаже, че не върша работата, за която ми плащат.
— Ти наричаш това професионална същност, аз го наричам самочувствие.
— И грешиш — заключи Коуди с измамна усмивка. — Отново.
В този момент Абра можеше да прекрати спора и да се опита да приложи такт и изтънченост — ако й бе дошло наум.
— Да не искаш да ми кажеш, че ще направиш компромис с професионалната си същност, ако преместиш глупавия водопад от източната на западната стена?
— Да.
— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувала. Но типично — заключи тя и стана да крачи из миниатюрната затворена тераса. — Господ ми е свидетел, че е типично. Понякога си мисля, че архитектите повече се вълнуват от цвета на боята, отколкото от за точките на напрежение.
Той я гледаше как крачи. Дълги и свободни крачки, от тези, които изяждат разстоянието от точка до точка. Жена, която непрекъснато се движи, помисли си. Но Коуди не бе човекът, който трябваше да бъде изпреварен, за да стигне Абра закъдето бе тръгнала.
— Имаш лошия навик да обобщаваш, Червенокоске.
— Не ме наричай Червенокоске — скастри го тя и откъсна едно оранжево цветче от лозата. — Ще се радвам този проект да завърши, за да стана независима. Тогава ще мога да си избирам с кой архитект да работя.
— Пожелавам ти късмет. Може да се окаже, че ще ти е трудно да намериш някой, който да е готов да понася избухвания и заяждания за дреболии.
Абра се извъртя. Знаеше си, че бе избухлива. Нито би го отрекла, нито би се извинявала заради това. Ала колкото до останалото…
