научил да използва почти всяка ситуация в своя полза. — Както виждате, Уилям Уолтън — поде той, — нашият екип живее, спи и яде в хотела на „Барлоу и Барлоу“. Нали помните госпожица Уилсън, нашият главен инженер?
Ниският мъж с бяла коса и проницателни очи й подаде месестата си ръка.
— Наистина, наистина. Един Барлоу никога не забравя красиво лице.
За нейна чест Абра не трепна дори когато Коуди се подсмихна над главата на Барлоу.
— Радвам се да ви видя отново, господин Барлоу.
— Уилям Уолтън реши, че е време да види как вървят нещата — обясни Тим. — Разбира се, не искаме да прекъсваме работата или да забавяме темпото…
— Нищо не разбирам от построяването на такива места — прекъсна го Барлоу. — Знам как да ги управлявам. Ала ми харесва това, което виждам. — Кимна три пъти. — Като тези извивки и сводове. Шик. „Барлоу и Барлоу“ означава шик.
Абра се измъкна иззад масата, без да обръща внимание на хиленето на Коуди.
— Избрали сте горещ ден да ни посетите, господин Барлоу. Мога ли да ви предложа нещо студено? Сок, чай?
— Ще взема една бира. Нищо не отмива прахта като една студена бира.
Коуди отвори малкия хладилник и измъкна няколко бутилки.
— Тъкмо щяхме да покажем докъде сме стигнали със здравния клуб.
— Така ли? — Тя поклати глава, когато той й предложи бира, и й стана смешно, когато Тим предпазливо пое подадената му бутилка. — Добър момент. Точно работех върху последните подробности около покрива на басейна. Мисля, че двамата с Лафърти тази сутрин по телефона уточнихме как да отстраним някои проблеми.
Барлоу погледна чертежите и листите, изпъстрени с цифри и изчисления.
— Оставям това на вас. Единствените цифри, с които мога да се оправям, са в счетоводната книга. Но изглежда, че вие си разбирате от работата. — Посочи с бутилката си и отпи три здрави глътки. — Торнуей винаги е казвал, че имате глава на раменете си. Ала и раменете ви са хубави. — Той й намигна.
Вместо да я ядоса, намигането я накара да се засмее. Почти можеше да й е дядо и, мултимилионер или не, имаше някакъв груб чар.
— Благодаря ви. Той винаги е говорил за вас с голямо уважение.
— Липсва ми — каза Барлоу и се върна към работата. — Да продължаваме с обиколката, Тим. Няма смисъл да губим време.
— Разбира се. — Тим остави недокоснатата си бира. — Тази вечер правя малко тържество в чест на господин Барлоу. В седем. Абра, ти ще придружаваш господин Джонсън.
Тъй като това не бе въпрос, Абра отвори уста с намерението да се извини, но Коуди я изпревари:
— Аз ще взема госпожица Уилсън. Защо не започнете от здравния клуб? Веднага идвам.
— Защо не разхлабиш проклетата си вратовръзка, Тим? — попита Барлоу, когато излязоха от фургона. — В тази жега човек може да се удуши.
Коуди затвори вратата зад тях, после се облегна на нея.
— Наистина хубави рамене. Доколкото съм ги виждал.
От инженерна гледна точка Абра не можеше да каже защо фургонът сега изглеждаше по-претъпкан, отколкото преди малко. Тя се обърна към масата и започна да събира листите си.
— Няма нужда да ме взимаш тази вечер.
— Няма нужда. — Той я гледаше и не бе сигурен дали бе изненадан, или раздразнен от нейното отдръпване. Снощи не бе спал добре и знаеше, че вината за това лежеше точно върху тези хубави рамене, които сега бяха готови за атака. — Ала ще те взема.
Това са делови отношения, каза си Абра, и трябва да се приемат като такива.
— Добре. Ще ти трябва адресът ми.
Коуди отново се усмихна, този път бавно.
— О, мисля, че ще мога да те намеря, Червенокоске. По същия начин, както ти ме намери.
Тъй като той бе повдигнал въпроса, каза си тя, най-добре бе да приключи с него.
— Добре е, че имаме една минута насаме. Можем да изясним нещата.
— Какви неща? — Коуди се отблъсна от вратата и Абра силно се притисна към масата. — У нас във фермата имахме муле. И то беше такова плашливо.
— Аз не съм плашлива. Просто мисля, че си останал с погрешно впечатление.
— Имам вярно впечатление — възрази той и протегна ръка да хване края на плитката й. — За това как усещам тялото ти, когато е притиснато към моето. Много вярно и много приятно впечатление.
— Това беше грешка. — Би се обърнала, за да го заобиколи, но Коуди стисна по-силно косата й и я дръпна назад.
— Кое?
— Снощи. — Щеше да запази спокойствие, каза си Абра. Като цяло тя бе един спокоен и разумен човек. — Изобщо не трябваше да се случи.
— Това ли? — Очите му бяха потъмнели. Абра го забеляза, забеляза също, че в тях нямаше гняв. Тя въздъхна с облекчение. Очевидно той също бе решил да е разумен.
— Предполагам, че просто бяхме увлечени от момента. Най-доброто е да го забравим и да продължим нататък.
— Добре. — Абра видя усмивката му, ала не забеляза колко бе студена. Не го биваше много на шах, но бе цар на покера. — Ще забравим за снощи.
Тя му се усмихна, доволна, че проблемът се бе разрешил толкова лесно.
— Ами тогава защо да не…
Думите й бяха прекъснати, когато Коуди я привлече към себе си и покри устните й със своите. Тялото й се напрегна — от изненада, каза си Абра. От гняв. Това бе, което искаше да вярва.
Днес нямаше нищо от нежното, чувствено опитване под лунната светлина. Целувката бе дръзка и ярка като слънцето, което нахлуваше през прозореца. И също толкова гневна, помисли тя, когато той я извъртя към себе си и взе каквото искаше. Абра се опита да се отскубне, ала се оказа здраво уловена в прегръдка, която колкото обещаваше, толкова и заплашваше. Тези не толкова впечатляващи мускули всъщност бяха като от стомана.
Коуди пет пари не даваше. Тя можеше да си седи там и да говори колкото си иска за грешки със своя вразумителен глас. Той бе правил грешки и преди и ги бе преживявал. Абра можеше да е най-голямата, определено щеше да е най-скъпата, но Коуди нямаше никакво намерение сега да отстъпи. Помнеше как я бе усещал в ръцете си предната вечер, тръпнещата, опъната като струна страст, внезапния порой от емоции. Още тогава бе разбрал, че никога нищо такова не бе чувствал, никога нищо такова нямаше да чувства. Щеше да прати и двамата по дяволите, преди това да бъде забравено.
— Престани — успя да каже тя, преди отново да се бе нахвърлил върху устните й. Давеше се и знаеше, че не може да се спаси. Давеше се, помисли Абра и простена в устните му. Давеше се в усещания, в копнежи, в желания. Защо се бе вкопчила в него, когато знаеше, че това бе лудост? Защо отвръщаше на тази силна, гладна целувка, когато знаеше, че тя щеше да й донесе само беди?
Ала ръцете й бяха обвити около него, устните й се бяха разтворили, сърцето й гърмеше в ритъм с неговото. Това бе повече от изкушение, повече от отстъпление. Това, което усещаше в момента, бе не нуждата да дава, а нуждата да взема.
Когато се откъснаха един от друг, тя пое въздух и опря ръце на масата да запази равновесие. Сега виждаше, че не е била права. В очите му, които я приковаваха, имаше гняв, гняв и решителност, и грубо желание. И въпреки това, когато той заговори, гласът му бе мек:
— Изглежда, че имаме нещо друго, за което да си спомняме, Червенокоске. — Обърна се към вратата. — Ще се видим в седем.
Поне пет пъти тази вечер Абра измисляше някакво правдоподобно извинение и започваше да върти телефона на Коуди в хотела му. Това, което я спираше всеки път, бе съзнанието, че ако се обадеше, това щеше да бъде признание не само че има нещо между тях, а и че тя бе страхливка. Дори ако бе принудена да приеме факта, че се страхува, не можеше да му позволи да го види.
