— Извинете ме. — Прекъсна Марси насред дума, усмихна й се бързо и се запъти към градината.
Чу смеха на Абра, нисък шепнещ звук, който му напомняше за маранята над езерото близо до дома му. После я видя, застанала в лъча на един от цветните фенери, които персоналът на Торнуей бе окачил навсякъде из градината. Тя се усмихваше и въртеше в пръстите си червено цвете. Същото цвете, забеляза Коуди, каквото бе разкъсала на неговата тераса едва предната вечер.
— Няма много месо — говореше й усмихнато Барлоу, — но това, което има, е правото на избор.
Абра отново се засмя и закачи цветето на ревера му.
— Извинете ме.
Като чуха гласа му, и Барлоу, и Абра се обърнаха — виновно, както помисли Коуди.
— Е, Джонсън, забавлявате ли се? — Барлоу го тупна по рамото. — Повече ще се забавлявате, ако се разходите под лунна светлина с красиво момиче като нашата Абра. В днешно време младите не отделят достатъчно време за романтика. Аз отивам да видя дали ще намеря някоя бира.
Отдалечи се изненадващо бързо като за такъв пълен мъж и Абра се озова сама с Коуди в празнично осветената градина.
— Сигурно би трябвало да отида да общувам… — започна тя, ала Коуди препречи пътя й.
— Цяла вечер не изпитваше нуждата да общуваш.
Основната й мисъл бе да излезе от градината и да се махне от него, затова само му се усмихна неопределено.
— Приятно ми беше с Уилям Уолтън. Той е страхотен компаньон.
— Забелязах. Не всяка жена може да прескача толкова лесно от мъж на мъж. Моите поздравления. — Усмивката й угасна и на нейно място се появи израз на пълно недоумение. Коуди намери кибрита си и закри с длани пламъчето, докато си палеше цигарата. — Той може да е шейсетгодишен, но при двеста или триста милиона годините сигурно нямат значение.
Абра се вторачи в него и го гледа почти цяла минута.
— Може би трябва да излезеш и пак да влезеш. Тогава може и да разбера за какво говориш.
Коуди захвърли клечката. Както беше с токчета, очите й бяха на едно ниво с неговите.
— Мисля, че съм достатъчно ясен. Барлоу е много богат човек, вдовец от около, десет години, и очевидно харесва красиви млади жени.
Тя почти се засмя, ала после видя презрението в очите му. Той говореше сериозно, осъзна Абра. Това бе невероятно обидно.
— Може да се каже, че е човек, който определено знае как да се държи с жените. А сега, ако ме извиниш…
Коуди я сграбчи за ръката, преди да бе успяла да изфучи край него.
— Не намирам никакво извинение за теб, Червенокоске, но това не ми пречи да те искам. — Дръпна я така, че отново се озоваха лице в лице. — Не мога да кажа, че това ми харесва, обаче е вярно. Искам те и каквото и да става в пресметливото ти мозъче, смятам да те имам.
— Върви по дяволите, Джонсън. — Тя изскубна ръката си, ала не бе свършила. — Не ме интересува какво искаш, нито какво мислиш за мен. Но понеже харесвам господин Барлоу прекалено много, за да те оставя да си мислиш, че е някакъв изкуфял глупак, ще ти кажа нещо. Ние тази вечер си приказвахме, както правят хората на обществени места. Оказа се, че си допаднахме. Аз не го свалях, нито той мен.
— Ами онази тъпотия, която чух, когато дойдох?
— Какво? — Абра се поколеба за момент, после наистина се разсмя. Ала очите й бяха студени. — Това беше цитат от филм, глупак такъв. Един стар филм с Трейси и Хепбърн. Оказа се, че и двамата с господин Барли го харесваме. И ще ти кажа още нещо. — Блъсна го вбесено и Коуди политна назад. — И наистина да ме сваляше, това не ти влиза в работата. Ако искам да флиртувам с него, това си е моя работа. Ако искам да въртя любов с него или с който и да било друг, ти нямаш думата. — Отново го блъсна, просто за удоволствие. — Може би предпочитам неговото внимание пред начина, по който ти ме сграбчваш и захвърляш.
— Чакай малко…
— Ти чакай. — Очите й светеха в зелено под светлината на фенерите. — Нямам намерение да търпя такива обиди от теб или от който и да било друг. Така че се разкарай, Джонсън, ако искаш лицето ти да си остане на мястото.
Изфуча и го остави като попарен. Коуди издиша през зъби, хвърли цигарата си на пътеката и я стъпка.
— Заслужи си го, Джонсън — измърмори и разтри врата си. Знаеше, че сам си бе изкопал дупката, в която бе пропаднал. И знаеше, че има само един начин да се измъкне от нея.
ПЕТА ГЛАВА
Коуди се замисли за цветя. Кой знае защо, не си представяше, че Абра би се разтопила от вида на няколко рози. Помисли за едно чистосърдечно извинение, право в лицето, като приятел на приятел. Ала не мислеше, че тя го приема точно като приятел. Във всеки случай, ледената студенина, която се излъчваше от нея, би смръзнала думите, преди да бяха стигнали от устата му до ушите й. Затова й даде единственото, което предполагаше, че би приела в момента. Пространство.
През следващите две седмици работеха заедно, често рамо до рамо. Разстоянието между тях бе колкото между слънцето и луната. Често се налагаха консултации, но Абра винаги ги уреждаше така, че да не са сами. Със сръчност, която той бе принуден да признае, тя използваше Чарли Грей като буфер. Не би трябвало да е лесно, ала успяваше да избягва Коуди винаги, когато това бе възможно. Той разбираше, че бе нужно време за охлаждане на страстите, и не се и опитваше да промени ситуацията. На два пъти предприе кратки пътувания, веднъж до канцеларията във Форт Лодърдейл и веднъж до Сан Диего да оправи някои проблеми по медицинския център.
Всеки път, когато се връщаше, пробваше водите и откриваше, че все още бяха ледени.
— Значи изненада. Обичам изненадите. — Жената се върна с две чаши, в които потропваха бучки лед. — Вие инженер ли сте?
— Архитект.
— Джеси спря за момент, после по лицето й се разля усмивка.
— Архитектът — повтори и с жест покани Коуди да седне. — Струва ми се, че Абра е споменавала за вас.
— Сигурно. — Той остави цветята върху наскоро избърсаната от праха маса.
— Не е споменавала, че сте толкова хубав. — Джеси кръстоса крака и се облегна назад. — Но е типично в неин стил да пази такива неща за себе си. — Прокара пръст по чашата и го огледа. Ръката й бе красива и нежна, като магнитчето в колата на Абра. Върху пръста й имаше пръстен с диамант, ала никаква венчална халка. — Вие от Изтока ли сте?
— Да, от Флорида.
— Никога не съм си мислила за Флорида като за Изток — отбеляза тя. — Винаги си представям Дисниленд.
— Стори ли ми се, че се чука на вратата? Аз… О… — Абра дойде от спалнята. Бе с широки бели панталони и огромна тениска, с износени сандали. Косата й бе още влажна и се къдреше от душа.
— Имаш гости. — Джеси стана и взе цветята. — Които носят подарък.
— Да, виждам. — Абра пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си.
Джеси, все още лъчезарно усмихната, зарови лице в цветята. Бе усетила и напрежението, и романтиката. Според нея едното се пропиляваше без другото.
— Ще отида да ги натопя във вода, миличка. Сигурно нямаш ваза?
— Има някъде.
— Разбира се.
— Абра изчака Джеси да отиде в кухнята да я търси.
— Какво искаш? — попита тихо.
— Да те видя.
