Когато Коуди се изправи, ръцете й в джобовете се свиха в юмруци.
— Вече ме видя. А сега, ако ме извиниш, тази вечер съм заета.
— И да се извиня — продължи той.
Тя се поколеба, после въздъхна дълбоко. Веднъж бе отишла при него да се извинява и Коуди бе приел извинението й. Ако имаше нещо, което разбираше, то бе колко е трудно да се опитваш да залепиш ваза, която си счупил в гнева си.
— Няма защо — каза Абра и успя да се усмихне, както се надяваше, непринудено. — Да забравим за това.
— Не искаш ли обяснение?
Той пристъпи крачка напред. Тя отстъпи крачка назад.
— Не мисля. Може би е най-добре да…
— Намерих ваза. — Джеси се върна с бутилка от мляко. — Така да се каже. Всъщност, мисля, че изглеждат много добре в това шише, нали? — Тя остави цветята в средата на малката масичка и се отдръпна да им се възхити. — Не забравяй да им смениш водата, Абра. И няма да навреди да вдигнеш вазата, когато бършеш праха.
— Мамо…
— Мамо? Трябва да се шегуваш.
— От искреното изумление, изписано на лицето на Коуди, Джеси засия.
— Това е най-хубавият комплимент през целия ден — заяви тя. — Ако не я обичах толкова много, щях да отрека. — Тя се вдигна на пръсти, целуна Абра по бузата, после изтри следите от червило, които бе оставила. — Приятна вечер. Да не забравиш да ми се обадиш.
— Но ти току-що дойде.
— Имам един милион неща да свърша. — Джеси стисна ръката на дъщеря си и протегна длан на Коуди. — Радвам се, че се запознахме.
— Надявам се да ви видя отново, госпожо Питърс.
— Джеси. — Тя отново се усмихна. — Настоявам всички красиви мъже да ме наричат Джеси. — Изпърха с мигли с жест на дълго упражняван флирт. — Лека нощ, миличка. О, и да знаеш, че верото ти почти е свършило.
Когато вратата се затвори, Абра въздъхна.
— Сигурна ли си, че това е майка ти?
— През повечето време. — Абра прокара пръсти през косата си. Джеси винаги я хвърляше в музиката. — Виж, Коуди, благодаря ти, че дойде да се сдобрим.
— Сега сдобрени ли сме?
— Не искам да бъда груба. Мисля, че и двамата сме изразходвали нормата си за грубост за тази година, ала ще опростим нещата, ако ограничим отношенията си до чисто делови.
— Никога не съм казвал, че искам нещата да са прости. — Той пристъпи напред и улови един мокър кичур от косата й. Абра го гледаше подозрително. — Но ако ти искаш, добре. Гледам те и искам. По-просто от това не може.
— За теб е просто. — Бе трудно да не направи крачка назад, още по-трудно бе да не направи крачка напред. — Не искам да се впускам във всички причини, ала когато ти казах, че не съм готова, бях напълно честна. Да добавим и факта, че просто не се погаждаме. Не се познаваме. Не се разбираме.
— Добре. Значи ще се опознаем.
— Опростяваш нещата.
— Нали това искаше?
Тя се обърна и седна. Чувстваше се като паднала в капан.
— Коуди, казах ти, имам си причини да не желая да се обвързвам нито с теб, нито с когото и да било друг.
— Просто движи с мен. — Той седна срещу нея. Дори животът му да зависеше от това, не би могъл да разбере защо толкова го искаше. В този момент от живота си можеше да отдели много малко време и енергия за връзка. Определено не търсеше връзка. Поправи се. Не беше търсил. Тази, на която сякаш не можеше да устои, се бе стоварила върху главата му. — Добре, Уилсън, защо не погледнем на въпроса логично? Инженерите са логични хора, нали?
— Такива сме. — Искаше й се цветята да не стояха толкова красиви и ярки между тях.
— Ние ще трябва още няколко месеца да работим заедно. Ако между хората има напрежение, те не работят добре. Ако продължаваме да се обикаляме, както през последните две седмици, от това ще страда проектът.
— Добре, прав си. — Абра се усмихна. — Обаче няма да си легна с теб, за да разсея напрежението.
— Аз пък си мислех, че си всеотдайна. — Коуди се облегна назад и кръстоса крак върху крак. — Ако за това не може да става дума…
— Определено.
— Тогава какво ще кажеш за пица и кино?
Тя понечи да каже нещо, после спря. Бе логичен човек. Бе научена да приема фактите и да вади от тях правилните изводи.
— Нищо друго?
— Ще зависи.
— Не — тръсна глава Абра и вдигна недокоснатата лимонада на майка си. — Предпочитам да работя с абсолютни стойности. Ако се договорим да се опознаем, да се опитаме да развием професионални и лични отношения, трябва да знам, че личните отношения ще останат на определено ниво. Затова ще зададем основните правила.
Той вдигна вежди.
— Да си извадя ли бележника?
— Както искаш. Но мисля, че е много просто. Можем да се срещаме като приятели, като колеги. Никакви романтични ситуации.
Коуди я гледаше развеселено.
— Какво е твоето определение за „романтична ситуация“?
— Мисля, че схващаш картината, Джонсън. Прав си в смисъл, че работим в тясна връзка. Ако някой от нас се муси, работата ще страда. Личното разбиране и уважение може да доведат само до по-добри професионални отношения.
— Трябва да го запишеш за следващото съвещание на персонала. — Коуди вдигна ръка, преди да го бе скастрила. — Добре, ще опитаме по твоя начин. Приятелчета. — Наведе се и й подаде ръката си. Когато тя я прие, той се засмя: — Както разбирам, ще трябва да си взема обратно цветята.
— А, не. Ти ми ги даде, преди да сме определили правилата. — Абра стана, доволна от себе си. — Аз плащам пицата, ти ще се изръсиш за киното.
Щеше да се получи. През следващите няколко дни тя се поздравяваше, че бе намерила приятно разрешение на една потенциално опасна ситуация. Имаше моменти, неизбежно, когато на работа се държаха един с друг не както трябва. Когато се виждаха след работа, се срещаха като приятели, за да вечерят заедно или да отидат на кино. Ако Абра се улавяше, че копнее за нещо повече, след като бе оставила Коуди в хотела му или той нея в нейния апартамент, задушаваше желанието.
Малко по малко научи повече неща за него, за фермата, в която бе израснал, за борбата му да завърши образование. Коуди не говореше за финансовите трудности, нито за убийствения труд, ала с течение на времето тя успяваше в това, което той казваше, да чуе онова, което премълчаваше.
То промени мнението й за него. Бе си го представяла като разглезен привилегирован съдружник във водеща архитектурна фирма. Не се бе замисляла, че Коуди също като нея се бе борил, за да стигне там, където беше. Абра се възхищаваше от амбицията, когато бе подплатена с енергичност и старомоден тежък труд.
Бе по-предпазлива от него, когато трябваше да разкрива подробности от личния си живот. Говореше спокойно за Торнуей и за уважението си към човека, който й бе дал шанс. Но никога не споменаваше нищо
