направиш.
Тя се измъкна от ръцете му. Стените на басейна се издигаха около тях. Ако имаше вода, щеше да стига доста над главата й. Засега басейнът приличаше на арена.
— Искам да ти кажа нещо, шефе. Не всичко, което можеш да си представиш, може да се направи инженерно. Може би това не е нещо, което хората като теб обичат да чуват, ала е така.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Червенокоске? Прекалено си задръстена, за да мечтаеш, прекалено си забита в твоите колони и изчисления. В главата ти две и две винаги прави четири, независимо колко по- хубав би бил животът, ако от време на време излизаше пет.
— Знаеш ли каква лудост е това?
— Да. И знам също, че звучи интригуващо. Защо не отделиш малко време да се запиташ защо не, вместо винаги да приемаш отрицанието?
— Аз не приемам нищо. Просто вярвам в реалността.
— Това е реалността — заяви той и я сграбчи. — Дървото, стъклото, стоманата, потта. Това е реалността. И, по дяволите, това също.
Впи устни в нейните, преди който и да било от тях да бе имал време да помисли. За десет кънтящи секунди работата около тях спря. Никой от тях не забеляза. Никой от тях не се интересуваше. Абра откри, че макар басейнът да бе празен, тя въпреки това бе потънала в него.
Бе искала това. Не можеше да го отрече сега, когато устните му бяха горещи и настойчиви върху нейните. Впи пръсти в работната му риза, но не като протест, а като притежание. Държеше го здраво, докато нуждата се надигаше в нея, много бърза и да, много реална.
Не бе имал намерение да я докосва по този начин, да вземе това, което се опитваше да се убеди, че Абра ще му даде, когато сама поиска. Винаги му бе присъщо търпението — да знае кога, да знае как. Ала с нея изглежда не можеше да се приложи никое от старите правила.
Може би ако реакцията й не бе толкова пълна, ако не бе вкусил върху устните й желание и очакване, би могъл да се отдръпне. Но и той като нея потъваше бързо. За пръв път през живота си искаше да грабне жената и да я отнесе като някой рицар на бял кон. Също толкова нетърпимо искаше да я смъкне на земята и да я обладае като варварин, късащ плодовете на победата. Искаше като поет да запали свещи и да пусне музика. Повече от всичко искаше Абра.
Когато я отдръпна от себе си, тя бе замаяна и загубила дар слово. И преди я бе целувал и бе събуждал страстта в нея. Ала този път имаше нещо различно, нещо по-дълбоко, нещо отчаяно. За момент Абра само стоеше и го гледаше, зашеметена от откритието, че една жена може да се влюби навсякъде, по всяко време, дори ако бе барикадирала сърцето си.
— Това достатъчно реално ли е за теб? — прошепна Коуди.
Тя само тръсна глава. Бръмченето в съзнанието й се проясни и се раздели на звуци. Воят на бормашините, плясъкът на мистриите, гласовете на мъжете. Страните й бързо пламнаха от съчетание от гняв, смущение и самообвинения.
— Как смееш да правиш такова нещо тук!?
Той усети, че още бе достатъчно ядосан, за да направи нещо прибързано, за което ще съжалява, и пъхна палци в джобовете си.
— Някое друго място ли имаш наум?
— Стой далеч от мен, Джонсън — процеди Абра през зъби. — Или ще те обвиня в сексуален тормоз.
Очите му останаха съвсем спокойни.
— И двамата знаем, че това, което се случи тук, няма нищо общо с тормоз, сексуален или друг. Това е нещо лично, Червенокоске, и няма да помогне да стоя далеч.
— Прекрасно. — Тя се изправи срещу него. Спорът им интересуваше мъжете наоколо почти колкото целувката. — Ако е лично, да го пазим лично. Сега е работно време, Джонсън, и аз нямам намерение да го хабя в спорове с теб.
— Добре.
— Добре — повтори и Абра, изкатери се по стъпалата извън басейна и ядосано се отдалечи.
Коуди са залюля на пети и я проследи с поглед. Работното време и на двама им скоро щеше да свърши.
ШЕСТА ГЛАВА
Когато Абра се отби във фургона да си наплиска лицето със студена вода, бе почти пет часът. След сцената с Коуди й се струваше, че всичко, което можеше да се развали, се разваля. Част от асансьорите се бяха оказали дефектни. Родригес и Суагърт отново се счепкаха. На един от дърводелците му влезе треска в окото. Накрая Тим дойде на строежа да се вайка за бюджета.
Всичко започна от идването на майка й, мислеше Абра, докато си бършеше лицето. Не бе честно да я обвинява, ала независимо кога, независимо къде, тя бе жена, която носеше неприятности, а после чакаше другите да ги оправят.
Може би не бе правилно да се възмущава, че майка й и Барлоу толкова си допаднаха, или да се тревожи за предстоящата раздяла. Но историята имаше навика да се повтаря. Последното, което Абра си пожелаваше, бе възможността за любовна история между собственика на строежа и своята много податлива майка.
По-добре да се тревожи за нея, каза си и нарами една купчина папки, които да отнесе у дома си. Бе много по-безопасно да се безпокои за богатия и колоритен любовен живот па Джеси, отколкото за своя.
Тя нямаше любовен живот, напомни си Абра. Не искаше любовен живот. Плановете й, лични и професионални, бяха отдавна начертани. Нямаше намерение да позволи на някакъв своенравен каубой от Флорида да ги провали.
Какво, по дяволите, си мислеше той?
В момента, в който този въпрос мина през съзнанието й, тя се намръщи и отвори с ритник вратата. Много добре знаеше за какво си мисли Коуди, защото и тя мислеше за съвсем същото нещо.
Избухващи ракети, изригващи вулкани, беснеещи торнада. Когато бе в ръцете на Коуди, й бе трудно да мисли за друго, освен за мощ и хаос.
Дали и за него бе така, чудеше се Абра, докато заключваше вратата на фургона. Дали и той губеше част от себе си, когато бяха заедно? Дали всичко и всички избледняваха, докато започваха да изглеждат… Не, докато станеха напълно без значение?
Разбира се, че не, реши тя и си позволи да опре чело на стената на фургона. Коуди бе просто поредният хубав мъж, сладкодумен и с опитни ръце. Светът бе пълен с такива. Господ й бе свидетел, че майка й бе направила цяла наука от опитите си да ги търси и открива.
Не е честно, каза си Абра и се изправи. Животът на Джеси си беше живот на Джеси. Не беше честно и към Коуди, призна тя, намести папките и тръгна към колата си. Той бе започнал целувката, ала Абра не бе сторила нищо, за да я спре. Това правеше нейното поведение също толкова скандално и непрофесионално като неговото.
Трябваше да го спре. Поне десет пъти през деня си бе задала въпроса защо не го бе спряла. Причината не бе в шока, не бе дори в помитащата всичко страст. Макар да би предпочела да хвърли вината върху което и да било от тях. Причината… Просто за момент бе така, сякаш се бе случило нещо странно, прекрасно и напълно неочаквано. Имаше нещо повече от нужда, повече от желание, повече от страст.
Имаше гръм. Отново тези ракети, помисли тя тъжно и погледна към хълмовете, потънали вече в сянка. Ала от този гръм нещо се бе разбило. Абра почти бе повярвала, че се бе влюбила.
Което, разбира се, бе глупост. Зарови из джобовете си за ключовете. Бе прекалено уравновесена, за да се впусне отново по този път. Глупост или не, тази мисъл й разваляше настроението.
Значи нямаше да мисли за това. Достатъчно други неща си имаше на главата и повечето от тях бяха в папките, които носеше. С малко усилия и много съсредоточаване щеше да изрови изчисленията, да състави уравненията и да намери решенията. Намирането на решение на Коуди бе извън обсега й на действие, тъй че нямаше да се занимава с това и така щеше да си спести главоболията.
