При звука на приближаваща се кола обърна глава и преживя поредния лош момент, когато позна малката спортна играчка, която Коуди бе наел. Той спря насред облак прах до нея точно в момента, в който тя отваряше вратата на своята кола.
Този следобед Коуди също бе мислил и бе стигнал до своите решения. Преди да бе успяла да седне зад волана, вече бе излязъл и я бе хванал за ръката.
— Да тръгваме.
— Аз тъкмо тръгвах.
— Ще вземем моята кола.
— Ти си вземи твоята кола. — Абра се обърна към своята.
Той измъкна от ръцете й ключовете и папките, прибра ключовете в джоба си, а папките хвърли на задната седалка на колата си.
— Влизай.
— Какво правиш? — Тя го бутна и се пресегна да си вземе папките. — Ако мислиш, че ще отида където и да било с теб, значи трябва да ти направят операция на мозъка.
— Винаги го правим по трудния начин, а? — отбеляза Коуди и я грабна на ръце.
— Ти си луд. — Абра почти успя да забие лакът в ребрата му, преди да се стовари на седалката на колата му. Вбесено посегна към дръжката.
Ръката му се затвори върху нейната. Той я изчака да отметне косите от очите си и да вдигне поглед към него. Наведе се към нея и прошепна:
— Ако слезеш от тази кола, Уилсън, ще те накарам да съжаляваш.
— Дай ми ключовете.
— Хич не се и надявай.
Тя се замисли за възможността да ги измъкне от него. Бе достатъчно бясна, но знаеше кога противникът има предимство. Присви очи и срещна погледа му.
— Прекрасно. Ще вървя до пътя и там ще хвана някоя кола на стоп.
— Вече си хванала кола. — Коуди се отдръпна да заобиколи колата. Абра веднага отвори вратата. Едва успя да стъпи на краката си, и бе отново блъсната вътре.
— Не ме плашиш, Джонсън.
— А би трябвало. Работното време свърши, Абра, и ние имаме наша си работа. Лична работа. — Наведе се и закопча предпазния й колан. — На твое място не бих го разкопчавал. Пътуването може да е рисковано.
Докато тя успее да разкопчае колана, той вече бе зад кормилото. Без да каже дума, щракна отново закопчалката и бясно завъртя колата на пътя.
— Какво се опитваш да докажеш?
Коуди зави по магистралата.
— Не съм сигурен още. Ала ще отидем на някое тихо място, докато разбера. — Колата вдигаше облаци от прах. Щеше да мине известно време, преди да се утаят. — Както го виждам, първоначалният ни план не се получава, така че ще трябва да се върнем към чертожната дъска.
Оказа се, че тихото място бе неговият хотел. Реакцията на Абра бе да изскочи от колата и да се втурне през паркинга. Коуди просто я грабна и я метна на рамо. Стигна до вратата, без да обръща внимание на протестите й, отключи я, отвори, после заключи, преди да я стовари в един фотьойл.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита той. Тя го погледна зверски. — Е, аз искам. — Отиде до бара и отвори бутилка вино. — Този път шардоне. Златисти отблясъци, чист вкус, леко тръпчив. Ще ти хареса.
Вероятно би стигнала до вратата на бегом, но вече бе свършила с бягането. Вместо това много бавно се изправи.
— Знаеш ли какво би ми харесало? — попита с изненадващо мил глас. Тонът й му прозвуча като предупреждение за опасност. — Знаеш ли какво наистина би ми харесало? Да те видя как се печеш на един голям огън. — Приближи се към него, докато Коуди наливаше две чаши. — Голям огън, Джонсън, със съвсем лекичък ветрец, точно колкото да отвява пушека, за да не ти замъглява сетивата. — Опря ръце на бара и приближи лице към неговото.
— Защо вместо това не опиташ виното? — Абра посегна да грабне чашата, ала той бе по-бърз. Пръстите му се обвиха здраво около нейните. — Червенокоске — започна вразумително, — ако излееш това върху мен, ще трябва да те напердаша.
Тя измъкна чашата и я пресуши на една глътка.
— Благодаря за питието. — Обърна се и с достойнство тръгна към вратата, но Коуди бе там, преди да бе успяла да отключи.
— Така никога няма да се научиш да оценяваш доброто вино. — Дръпна я назад и я бутна обратно във фотьойла. — Сега седни. Можем да поговорим, или мога да се отдам на по-първичните си инстинкти. Ти решавай.
— Нямаме за какво да говорим.
— Прекрасно. — Също толкова бързо, както я бе блъснал на стола, я измъкна от него. Преди да я грабне в прегръдките си, Абра успя да изломоти нещо в знак на протест.
Целуваше я така, сякаш имаше намерение да я целува до края на вечността. Устните му бяха твърди, ала опитни и не я наказваха, защото искаха отговор и го получаваха. Едната му ръка бе заровена в косите й, а с другата свободно обхождаше тялото й, откривайки крехкостта и мекотата й, слабостите и силите й. Никога досега не я бе докосвал така и резултатът потресе и двамата.
Тя бе толкова жива. Почти чувстваше пулса й през върховете на пръстите си. През нея струеше енергия, подклаждана от страст, и го оставяше замаян и отчаян. Никоя друга никога не бе събуждала в него тази комбинация от желания и усещания.
Никой никога не я бе карал да се чувства така. Никой. Това я ужасяваше. Това я радваше. Бе лесно, почти прекалено лесно да забрави нравилата, които бе наложила за техните отношения, причините за тях и гнева, който той бе разпалил в нея преди малко. Съществуваше само сега и начинът, по който тялото й усещаше хиляди малки експлозии навсякъде, където я докосваше, навсякъде, където й се искаше Коуди да продължава да я докосва. Изохка от смутено удоволствие и се намести така, че да предложи повече.
Зад тях телефонът започна да звъни. Не му обърнаха внимание. Слушаха ударите на сърцата си.
Коуди спря достатъчно задълго, за да зарови лице в косите й, и затаи дъх. Още едно първо нещо, помисли той. Не можеше да се сети друга жена да го бе оставяла без дъх.
Задържа я на една ръка разстояние, за да се вгледа в лицето й. Очите й бяха големи, замъглени и много зелени. Коуди реши, че Абра изглежда точно толкова потресена, колкото той се чувстваше. Ако сега се отдадяха на импулса, вече разклатените основи на отношенията им щяха да се сринат.
— По-добре да поговорим.
Тя кимна, потъна във фотьойла и се запита дали силата някога щеше да се върне в краката й.
— Добре.
Коуди се обърна към бара и наля още вино в чашата й. Ръката му не бе стабилна. Чудеше се дали по- късно ще намери сили да се посмее над това. Подаде й чашата, взе и своята и седна срещу нея.
Тогава Абра го погледна, както бе отказвала да го погледне преди. Косата му бе разрошена от бързото каране в откритата кола. Часовете, прекарани на слънце, я бяха изпъстрили със светли кичури и бяха засилили тена му. Ала въпреки това сега не й приличаше на ленив летовник. Около него имаше усещане за движение, дори когато бе седнал — сдържан, овладян, но винаги готов. Имаше я и енергията, и силата, която бе изпитала лично. Ако отново кръстосаха шпаги, когато той бе в такова настроение, тя щеше да загуби.
Абра пое дълбоко въздух и отпи.
— Искаше да говорим.
Коуди се засмя. Това му помогна да разсее част от напрежението си.
— Да. Това беше идеята.
— Не ми харесва, че така ме довлече тук.
Той се облегна назад, ала откри, че не му бе толкова лесно да се отпусне, както преди.
— Щеше ли да дойдеш, ако те бях помолил любезно?
Устните й за миг трепнаха.
