за семейството си или за детството си. Той виждаше бариерата, която тя издигаше, ала не се опитваше да я събори. Това, което израстваше между тях, бе още крехко. Коуди нямаше намерение да я притиска, преди да се постави по-здрава основа на отношенията им.
Ако Абра бе доволна от себе си, той изпитваше все по-силно неудовлетворение и чувство на безпомощност. Искаше да я докосва — да допре пръст до бузата й, длан до косите й. Знаеше, че ако направи дори толкова плах опит, тънката нишка между тях ще се скъса. Отново и отново си казваше да се оттегли напълно, да сложи край на техните платонически вечери. Но не можеше. Да я вижда, да прекарва време с нея се бе превърнало в навик, прекалено силен, за да го разруши.
И все пак започваше да мисли, че който бе казал „по-добре малко, отколкото нищо“, не е знаел какво значи истински глад.
Опряла ръце на кръста си, Абра гледаше как екипът от инженери и механици работи върху механизма на плъзгащия се покрив. Рамката за стъклото бе завършена, а самото стъкло щеше да бъде монтирано в края на седмицата. Слънцето безжалостно напичаше изравнения бетон, докато тя се суетеше като квачка.
— Скъпа!
— Мамо? — Абра, раздразнена, че я бяха откъснали от работата й, успя да изглади намръщеното си изражение в усмивка. — Какво правиш тук?
— Ти толкова говориш за това място, та помислих, че е време да дойда да го видя. — Тя накриви наперено каската си. — Уговорих господин Блекърмен да ми даде мъничко по-дълга обедна почивка. — Хвана дъщеря си за ръка. — Абра, това място е невероятно. Разбира се, аз не разбирам нищо от тези работи, а всичките онези неща ей там приличат на наколни жилища насред кално блато.
— Това са бунгалата.
— Каквито ще да са. Обаче тази голяма сграда, която видях, когато идвах… Невероятна. Прилича на замък от двайсет и четвърти век.
— Това май напълно я описва.
— Никога не съм виждала такова нещо. Толкова очарователно, толкова величествено. Точно както винаги съм си представяла пустинята.
Абра погледна към майка си.
— Наистина ли?
— О, да. Да ти кажа, когато за пръв път го видях, направо не можех да повярвам, че моето момиченце участва в нещо толкова… Велико. — Тя засия, докато оглеждаше празния басейн, вече покрит с мозаични плочки. Не пропусна и загорелите мускулести рамене на работниците. — Ами че то е във формата на полумесец. Колко умно измислено. Всичко заоблено и извито, нали? Действа отпускащо, точно каквото трябва за един курорт, не мислиш ли?
— Предполагам — смотолеви Абра. Не й се искаше да признае, че самата тя започва да вижда красотата му.
— Какво ще има там горе?
Абра отново се намръщи и погледна през покрива към жестокото синьо небе.
— Стъкло, подвижно стъкло. Ще бъде оцветено, за да филтрира слънчевата светлина. Когато се отвори, двата панела ще се разделят и ще се плъзгат в извивката на стената.
— Чудесно. Бих искала да го видя, когато е завършено. Имаш ли време да ме разведеш наоколо, или просто да пообиколя?
— Точно в момента не мога да мръдна. Ако можеш да…
— О, виж, твоят архитект. — Джеси машинално приглади полата си. Вече бе забелязала по-ниския и по-пълен мъж, който вървеше до Коуди. — А кой е този изискан човек с твоя възлюблен?
— Той не ми е възлюблен. — Абра бързо се огледа, за да се увери, че никой не бе чул. — Нямам възлюблен и не ми трябва.
— Точно затова се тревожа за теб, миличка.
Търпение, каза си Абра. Щеше да бъде търпелива.
— Коуди Джонсън е мой колега.
— Както кажеш, скъпа. Но кой е този с него?
— Това е господин Барлоу. Курортът е негов.
— Наистина ли? — Джеси вече се усмихваше на Коуди и му протягаше и двете си ръце. — Здравейте отново. Точно казвах на Абра колко ми харесва вашият проект. Сигурна съм, че това ще бъде най-красивият курорт в целия щат.
— Благодаря ви. Уилям Барлоу, това е майката на Абра, Джеси Питърс.
— Майка? — Рунтавите вежди на Барлоу се вдигнаха. Той вече се бе опитал да глътне корема си и не бе успял. — Не знаех, че Абра е само на шестнайсет години.
Джеси се засмя доволно.
— Надявам се да нямате нищо против, че така оглеждам, господин Барлоу. Умирах си да видя какво работи Абра толкова дълго и упорито. Сега като го видях, съм сигурна, че си струва.
— Ние сме много доволни от работата на Абра. Можете да се гордеете с нея.
— Винаги съм се гордяла с Абра. — Миглите й изпърхаха. — Но кажете ми, господин Барлоу, как изобщо си помислихте да построите курорт тук, че и толкова красив?
— Дълга история.
— О… — Джеси погледна със съжаление към Абра. — Е, знам, че преча на всички да работят. Надявах се Абра да ме поразведе наоколо, ала това ще трябва да почака.
— Може би ще ми разрешите аз да ви разведа.
— С удоволствие. — Джеси сложи ръка на месестото рамо на Барлоу. — Но не искам да ви преча.
— Глупости. — Барлоу бързо я потупа по ръката. — Просто ще оставим всичко в сигурни ръце и ще направим една хубава обиколка.
Тръгнаха и Джеси за миг се усмихна през рамо на Абра.
— Пак започна — измърмори Абра.
— Какво?
— Нищо. — Тя пъхна ръце в джобовете и се обърна да гледа работниците си. Смущаваше я и винаги я бе смущавало да вижда майка си в действие. — До края на деня би трябвало да завършим електрическата инсталация.
— Добре. А сега искаш ли да ми кажеш какво те яде? Абра раздразнено се отърси от ръката му, която бе сложил на рамото й.
— Нищо не съм казала. Имаме някои проблеми с ъгъла.
— Ти се справи с тях.
— За сметка на доста време и средства.
Щяха да се скарат, Коуди го знаеше. Той натисна с две ръце слепоочията си.
— Не ти ли омръзва да пееш все същата песен?
— С някои малки промени в ъглите…
— Това би променило вида и усещането.
— Една муха, кацнала на стъклото, не би забелязала промените, които искам.
— Аз бих ги забелязал.
— Ти си просто инат.
— Не — отвърна бавно Коуди, като се мъчеше да овладее гнева си, преди да го бе излял в думи. — Просто съм прав.
— Инат си. По същия начин, както когато настояваше да сложим масивно стъкло, а не панели.
Без да каже дума, той я хвана за ръката и я задърпа.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Млъкни. — Замъкна я надолу по стъпалата в празния басейн. Работниците ги гледаха, хванали плочки в ръце, и се смееха. Коуди улови лицето й в длани и вдигна главата й нагоре. — Какво виждаш?
— Небе, по дяволите. А ти, ако не ме пуснеш, ще видиш звезди посред бял ден.
— Точно така. Небе. Това искам да виждаш. Независимо дали покривът е отворен или затворен. Не стъклени панели, не прозорец, не покрив, а небе. Моята работа е да си представям, Уилсън, а твоята е да го
