Водопад в пустинята

— Не. Но това не ти дава правото като някой кроманьонец да ме влачиш за косата.

В момента идеята да влачи Абра за косата в пещерата изглеждаше доста привлекателно. Ала тя бе права.

— Това не е обичайният ми стил. Искаш ли извинение?

— Мисля, че вече сме си разменили достатъчно извинения. Ти искаше да говорим. — Абра помисли, че вече бе върху по-здрава почва. — След като така или иначе съм тук, ще поговорим.

— Изглеждаш страхотно в гащеризон, Червенокоске.

Тя тръсна глава и понечи да стане.

— Ако това е всичко…

Но Коуди вдигна ръка да я спре.

— Мисля, че би било справедливо да се каже, че плановете ни да поддържаме личните си отношения безлични се провалиха.

Абра се вгледа във виното в чашата си. Фактите си бяха факти, а тя не бе човек, който ще ги заобикаля.

— Предполагам, че е справедливо.

Не изглеждаше много във възторг от това признание, помисли той и затърси кибрит. Почти изруга, ядосан на собствената си непохватност. Дори когато вдъхна дима в дробовете си, единственият вкус, който усещаше, бе нейният.

— Е, и къде отиваме оттук нататък?

Абра вдигна поглед. Очите й бяха отново спокойни, спокойни и прями. Каквито и страхове да бушуваха в нея, те бяха старателно овладени.

— Ти изглежда имаш всички отговори.

— Абра… — Коуди се спря. Знаеше, че до нищо добро нямаше да доведе, ако отново излезеше извън нерви или ако поискаше от нея повече, отколкото бе готова да даде. — Ти искаш да запазваш нещата прости. — Отпи от виното си. — Аз имам ли това право?

Прости ли, помисли тя трескаво. Нещата никога вече нямаше да бъдат прости. Пръстите й се стегнаха около столчето на чашата и Абра с усилие на волята ги отпусна. Той изглеждаше толкова овладян.

— Да. Не мога да си представя, че който и да било от нас има време за усложнения на този етап от живота си.

Усложнения. Коуди едва се сдържа да не скочи от стола и да я грабне, за да й покаже колко сложни бяха станали вече нещата. Тя изглеждаше толкова спокойна.

— Тогава да се обърнем към фактите. Факт номер едно, аз те искам. — Видя как в очите й проблесна нещо — страст, страх, надежда. — Факт номер две, ти ме искаш. — Спря за миг да изгаси цигарата си. — Сега, ако вземем тези два факта и добавим информацията, че не сме деца, че и двамата сме отговорни възрастни хора, достатъчно умни, за да се справим и интелектуално, и емоционално с една връзка, можем да стигнем до съвсем прост отговор, както би казала ти.

Абра не искаше да бъде интелектуална. Не искаше да бъде умна. Трябваше да чуе прагматичното му изреждане на фактите, за да осъзнае, че иска просто да разтвори ръцете и сърцето си и да го приеме. По дяволите фактите и плановете и простите отговори.

Това бяха приказки в стил Джеси, напомни си тя и разхлади пресъхналото си гърло с виното. Това, което се получаваше при Джеси, никога нямаше да се получи при нея.

Погледна към Коуди над ръба на чашата си. Изглеждаше толкова спокоен, толкова непринуден. Не можеше да види напрежението, от което мускулите му се бяха напрегнали и трептяха като струна. Виждаше само веселото пламъче в очите му и начина, по който се бе разположил удобно във фотьойла.

— Да ти го разкажа ли пак, Червенокоске?

— Не. — Абра остави чашата си и скръсти ръце. — Прост отговор. Ние имаме връзка.

Не му хареса студения начин, по който го каза, сякаш за нея не означаваше нищо повече от буквите, които образуваха думата. Но пък ако стигнеше до същността, не бе ли искал точно това? Да бъде с нея. И все пак го болеше, и това го изненадваше.

— Кога искаш да започнем?

Лаконичният му отговор я накара да забие пръсти в дланите си. Тя сама бе отворила вратата, напомни си Абра. Сега трябваше да приеме последствията.

— Мисля, че е най-добре първо да се разберем. Няма да разрешаваме на личния ни живот да се намесва в работата.

— Боже опази.

Тя пое дълбоко въздух и продължи:

— Важно е, когато започваме, да знаем, че няма никакво обвързване, никакви съжаления, никакви дългосрочни изисквания. След няколко седмици ти ще се върнеш във Флорида, а аз ще остана тук. За никого от нас няма да е добре да се преструваме, че няма да стане така, или да се държим, сякаш това, което започваме, няма да свърши.

— Това е съвсем ясно — отговори Коуди, представяйки си какво би било да я удуши, задето бе толкова студена, толкова сдържана, когато всичко, което искаше той, бе да прави любов с нея, докато и двамата спрат да дишат. — Очевидно ти се е случвало и преди.

Абра не отговори. Нямаше нужда. Преди да сведе очи, Коуди видя как те посърнаха.

— Какво е това? — Той стана, отиде до нея и приклекна. — Някой да не е разбил сърцето ти, Червенокоске?

— Радвам се, че се забавляваш — започна тя, ала Коуди я спря, като я докосна по бузата.

— Не се забавлявам. — Вплете пръсти в нейните и поднесе ръката й към устните си. — Не очаквам да съм първият мъж в живота ти, но съжалявам, че някой те е наранил. Много ли беше лошо?

Последното, което би очаквала от него, бе чувствителност. Това изтръгна от очите й сълзи, които имаха много по-малко общо с миналото, отколкото с настоящето.

— Не искам да говоря за това.

Някои рани зарастват, помисли Коуди, други загнояват. Смяташе да открие колко дълбока бе тази рана, ала можеше да почака.

— Добре. Да опитаме това. Вечеряй с мен.

Абра преглътна сълзите си и успя да се усмихне.

— Не съм облечена като за вечеря.

— Кой е казал нещо за излизане? — Той се наведе напред и леко докосна устни до нейните. — Не беше ли споменавала нещо, че обичаш хотелите, защото можеш да си поръчаш румсървис и да вечеряш в леглото?

— Да. — Тя сложи ръка на лицето му и се отдаде на целувката.

— Ще ти дам да ползваш душа ми и да хвърлиш кърпите на пода.

Устните й трепнаха срещу неговите. Всичко щеше да бъде наред. Почти можеше да го повярва.

— Звучи ми като доста добра сделка.

— По-добра няма да намериш. — Без да пуска ръката й, я вдигна на крака. — Ти в плановете си не спомена нищо за обещания.

— Сигурно съм пропуснала.

— Тогава аз ще ти дам едно обещание.

— Коуди…

Той докосна устни до нейните. Нежността му спря думите й. Нейната мекота го накара да говори.

— Само едно. Аз няма да те нараня, Абра.

Говореше сериозно. Тя ясно го видя, когато погледна в очите му. Прекалено късно, каза си и опря буза на неговата. Сърцето й, което толкова се бе опитвала да сдържа, беше безвъзвратно изгубено по него. Сега Коуди непременно щеше да я нарани, макар че щеше да се опитва да не го стори. Абра не можеше да му позволи да го разбере.

Когато телефонът иззвъня този път, и двамата го чуха. Той посегна към слушалката, като все още я държеше в прегръдките си.

— Джонсън. — За момент слуша, докоснал устни до челото й. — Лесковиц, някой да ти е казвал, че си