противен? — Неохотно пусна Абра и насочи цялото си внимание към телефона. — Беше ти възложено да отговаряш за това, защото мислехме, че можеш да се справяш с такива усложнения. Имаш ли спецификациите? Ами прочети ги. — Изруга и премести слушалката в другата си ръка. — Чувам какво ми казваш. Дай ми номера и аз ще се оправя оттук. Само ако промениш тези планове, ще ти счупя пръстите. Ясно ли е? Добре. Ще взема първия самолет.
Когато затвори, Абра му подаде виното.
— Наистина си много любезен, Джонсън.
— Оставям такта и дипломатичността на моя партньор, Нейтън.
— Не е лошо. — Тя завъртя чашата си в ръце и се опита да продължи непринудено: — Заминаваш ли?
— Сан Диего. Не мога да разбера защо решихме, че празноглавец като Лесковиц може да се оправи с такава работа. Пример за бездарник. — Приближи се до гардероба и извади малка пътна чанта. — Някакъв наперен инженер му казва, че трябва да направи промени в проекта, сега доставчикът му създава проблеми, а на него не му идва наум да блъсне главите им една в друга и да продължава.
— Твой ли е проектът? — попита Абра с усмивка.
— В по-голямата си част. — Хвана я за плитката и я дръпна толкова силно, че тя извика. — Защо не дойдеш с мен, Уилсън? Можеш да ми посочиш всички причини, поради които инженерът е прав, а после аз ще ти покажа океана.
Бе изкушаващо, толкова изкушаващо, че Абра едва не се съгласи, преди да си спомни, че имаше работа за вършене.
— Не мога. Няма начин и двамата да напуснем строежа. — Отвърна се, като се опита да не покаже какво значение имаше това за нея. — Е, колко време няма да те има?
— Един-два дни… Освен ако не убия Лесковиц и не ме осъдят. Абра… — Коуди сложи ръце на раменете й и нежно я привлече към себе си. — Ще бъде ли против правилата, ако ти липсвам?
Тя се обърна и сложи ръка върху неговата.
— Ще се опитам да го вместя в правилата.
Прегърна я и я целува, докато и двамата се вкопчиха един в друг. Представи си как потъва в леглото с нея и двамата се сливат с нощта, но и той като нея разбираше много добре какво значи отговорност.
— Трябва да нахвърлям някои неща в една чанта и да стигна до летището. Ще те закарам до колата ти.
— Добре.
Когато Абра направи крачка назад, той продължи да държи ръце върху раменете й. Смешно, помисли. Никога преди през живота си не се бе замислял, преди да се метне на някой самолет или да се премести от едно място на друго. По някакъв начин през последните няколко минути бяха започнали да му растат корени.
— Дължа ти един душ. И един румсървис.
Коуди не заминаваше на война, напомни си тя. Това бе само едно делово пътуване. Щеше да дойде моментът, когато щеше да се качи на един самолет и да отлети от живота й. Това още не бе този момент.
— Ще си оправим сметките, когато се върнеш.
Отне му три дни и това го вбеси. Единственото, което спаси Лесковиц, бе фактът, че разрешаването на проблемите отне повече време и ядове, отколкото Коуди бе предполагал. Сега той си почиваше в друга хотелска стая и чакаше да дойде време да хване самолета си. Багажът му бе опакован, ала имаше нещо, което носеше в джоба си — една огърлица, която бе купил за Абра. Сега я извади и си вгледа в нея.
Бе моментно хрумване, бърз поглед към витрината на една бижутерия, докато отиваше на среща. Това не бяха ледено-бели диаманти, а нежни синьо-зелени камъни с цвета на морето. В момента, в който ги видя, си помисли за нея.
Затвори капачето и пусна кутийката обратно в джоба си. Сигурно това не бе подарък, какъвто си разменят двама души с неангажираща връзка. Проблемът за него — а може би и за двама им — бе, че чувствата му към Абра бяха всичко друго, но не и неангажиращи.
Досега не се бе влюбвал, но разпознаваше симптомите.
Тя не бе готова да го чуе, мислеше Коуди. Но пък и той не бе готов да го каже. Думи като „любов“ променят живота, както един-единствен прозорец може да промени стената.
А освен това можеше да премине. Коуди познаваше хора, които се влюбваха и разлюбваха, сякаш ядяха ябълки. Това не беше за него. Ако бе вярно, ако бе реално, той имаше намерение да го направи трайно. Не проектираше, без да бе сигурен, че сградата щеше да издържи изпитанията на времето. Как можеше да има по-малки изисквания към собствения си живот?
Един поглед към часовника му показа, че имаше повече от два часа до полета. Седна на леглото, взе телефона и позвъни на Абра. Когато чу прищракването, отвори уста да заговори. В ухото му прозвуча спокойният записан глас:
— Вие се обаждате на Абра Уилсън. Извинете, че в момента не мога да ви отговоря, но ако ми оставите съобщение и удобни за вас дата и време, ще ви се обадя колкото е възможно по-скоро. Благодаря.
Намръщи се на часовника си и се зачуди защо, по дяволите, тя не си беше вкъщи, и в този момент се разнесе сигналът за запис.
— Здрасти. Добре звучиш, Червенокоске, ала бих предпочел да говоря лично с теб. Слушай, ако се прибереш преди седем, обади ми се в хотела. Аз… Ъ-ъ-ъ… Мразя тези проклети неща. Не се сърди, обаче ми липсваше. Много. Прибери се вкъщи, а?
Затвори неудовлетворен и завъртя друг номер. Гласът, който отговори, бе женски и истински.
— Здрасти, Джак. Коуди се обажда.
— Здравей, Коуди. Взе ли ми това, което исках за Долината на паметниците?
— И аз се радвам да те чуя, Джак.
— Извинявай — засмя се тя и смени тона: — Коуди, как си, по дяволите? Страхотно е, че се обаждаш.
— Благодаря. Между другото, изпратил съм ти около пет кила брошури, снимки, сувенирни книги и най- разнообразна историческа информация за Аризона.
— Живота си давам за теб. Стигнала съм до средата с редакцията на „Беззаконен“ и ми трябваше повече информация. Много ти благодаря.
— Винаги на твоите услуги. Обичам да съм гъст с прочут писател.
— Още не съм прочута. Дай ми още няколко месеца. Историческият роман няма да излезе преди май. Как е Аризона?
— Чудесна е, но точно в момента съм в Сан Диего.
— Сан Диего? — Той чу тропането на съдове и си я представи в кухнята, творяща някакво екзотично блюдо.
— О, вярно. Забравих. Коуди… Дали можеш да ми вземеш малко…
— Дай ми малко почивка, Джаки. Надебеля ли вече? — Почти я видя как плъзга ръка по растящия си корем.
— Натам вървя. Нейтън миналата седмица дойде с мен на контролния преглед и чу пулса на бебето. — Тя се засмя.
— Оттогава не е същият.
— Той там ли е?
— Изпусна го за минутка. Просто поисках пресен копър за вечерята, а Нейтън си е втълпил, че бебето ще се умори, ако аз изляза да го купя, затова отиде сам.
— Той не би различил копър от глухарчета.
— Знам. — В тази единствена дума прозвуча толкова любов. — Не е ли чудесен? Ти кога се връщаш?
— Не знам. Аз… Обмислям дали да не остана, докато строежът завърши.
— Наистина ли? — Джаки замълча за момент. — Коуди, правилно ли усещам, че целта ти не е само творческият надзор?
