Той се поколеба. Глупаво, помисли си. Не се бе обадил да обсъжда здравния център на курорта или някакъв друг строеж. Бе се обадил да поговори с приятел.
— Има една жена.
— Не! Само една ли?
Коуди се усмихна.
— Само една.
— Звучи сериозно.
— Би могло да бъде.
Тъй като го познаваше, Джаки прозря отвъд веселия му тон.
— Кога ще ме запознаеш с нея? Нали знаеш, да я подложа на кръстосан разпит, да я проуча, да я разнищя. И тя ли е архитект? Чакай, знам. Сигурно е завършваща студентка, която си изкарва хляба като сервитьорка в коктейл-бар.
— Инженер е.
Минаха няколко секунди, преди Джаки да успее да преговори.
— Шегуваш ли се? Ти мразиш инженерите дори повече от Нейтън. Господи, това трябва да е любов.
— Или любов, или слънчев удар. Слушай, Джак, исках да кажа на Нейтън, че оправих нещата тук и се прибирам във Финикс.
— Ще му предам. Щастлив ли си, Коуди?
Той замълча за момент, открил, че на този въпрос не можеше да отговори с да или не.
— Ще зависи от инженера. Ще ти кажа направо. Луд съм по нея, ала тя се дърпа.
— Ако те тормози, ще долетя и ще й счупя логаритмичната линийка.
— Благодаря. Това трябва да я вкара в пътя. Ще ти се обаждам.
— Да не забравиш. Късмет, Коуди.
Когато Абра се върна, бе почти девет. Бе прекарала една дълга приятна вечеря на приказки с майка си. Такива неща винаги я оставяха с две настроения. Първото бе удоволствие, чисто и просто. Джеси бе чудесна компаньонка, забавна, абсурдна и ненатоварваща. Никой не можеше да бъде по-добър приятел от нея.
Другото бе тревога. Същите тези качества правеха от Джеси това, което беше — волна душа, жена, която прелиташе от мъж на мъж, без синини от падането. Най-новият й партньор бе Уилям Уолтън Барлоу — или, както бе казал на майка му да го нарича, Уили.
Джеси цяла вечер говори за него — колко бил сладък, колко умен, колко чаровен, колко внимателен. Абра познаваше признаците. Джеси Уилсън Милтън Питърс пак щеше да загази.
Тя разтри врата си, хвърли настрани чантичката, събу си обувките и прекоси хола. Как можеше да поддържа професионално отношение към работата, ако майка й въртеше любов със собственика? Със смях прегледа писмата, които бе донесла със себе си, после захвърли и тях. Как можеше да поддържа същото това професионално отношение, ако самата тя въртеше любов с архитекта?
За много кратко време животът бе станал много сложен.
Би дала заден ход, ако можеше. Едно от нещата, в които много я биваше, бе да се измъква от неприятни ситуации. Проблемът бе, че беше почти сигурна, че бе влюбена в него. Това означаваше нещо повече от ситуация. Това означаваше криза.
Веднъж мислеше, че е влюбена, но…
Никакво но, каза си Абра. Само защото това бе по-силно от всичко, което някога бе познавала, само защото сякаш не можеше да преживее повече от пет минути, без да мисли за него, не бе по-различно от онова, което й се бе случило преди години.
Освен че този път бе по-възрастна, по-умна и по-добре подготвена.
Никой вече нямаше да й причини онова, което й бе причинил Джейми Фрай. Тя никога повече нямаше да се чувства толкова нищожна и толкова безполезна. Ако любовта бе криза, Абра можеше да се справи с нея по същия начин, по който се справяше с която и да било криза в работата си. Спокойно, старателно, качествено. С Коуди щеше да бъде различно, защото се срещаха на равна нога и с ясно определени правила. Освен това той бе различен. Поне в това бе сигурна. Не бе повърхностен и безчувствен, какъвто се бе оказал Джейми. Твърдоглав — може би. Определено вбесяващ. Ала в него нямаше жестокост. И, тя вярваше, нямаше безчестие.
Когато я наранеше, което Абра вече бе приела, че ще се случи, то щеше да бъде бързо и без умисъл. Раните заздравяваха. Тя знаеше и това. Нямаше да има причини да погледне със съжаление или самообвинения назад към времето, което бяха прекарали заедно, колкото и да бе то.
Абра се сепна. Трябваше да спре да мисли за него, иначе щеше да изпадне в меланхолия, защото него го нямаше. Това, което й трябваше, бе хубава чаша силно кафе и един час пред чертожната дъска.
Облече за по-удобно една баскетболна фланела и седна с горещото кафе, готова за работа. Тогава забеляза, че лампичката на телефонния й секретар мига.
Натисна копчето и захапа една от изсъхналите бисквити, които изрови от бюфета. Първото обаждане бе от един колега и приятел, когото не бе виждала от седмици. Записа си да му позвъни сутринта. Второто беше от секретарката на Тим, която съобщаваше, че в понеделник сутринта ще има съвещание. Тя изръмжа и си го записа в календара. После чу гласа на Коуди и забрави за всичко Друго.
— Ако се прибереш преди седем…
Погледна към часовника си и въздъхна. Отдавна минаваше седем. Той вероятно имаше по-късно срещи. Дори да се обадеше в хотела, нямаше да го намери. Подпря брадичката си и се заслуша в гласа му.
— … ми липсваше. Много.
Смешно зарадвана, превъртя лентата и изслуша отново цялото съобщение. И макар да си казваше, че бе глупачка, я превъртя втори път. После трети.
През следващия един час работи малко и много мечта. Кафето й изстина. Пресмяташе цифри, после правеше планове как ще посрещне Коуди у дома. Трябваше да излезе и да купи нещо красиво. Утре бе събота. Той сигурно щеше да се върне утре вечер, най-късно в неделя сутринта. Това означаваше часове, а може би и цял ден, без да й пречи напрежението от работата.
Още сутринта щеше да се отбие в някой луксозен бутик и да си купи някаква божествена измишльотина от коприна и дантела. Нещо секси, меко и неустоимо. Щеше да отиде на козметичка. Нали Джеси все й хвалеше чудесата на своя салон за красота? Не просто на козметичка, реши Абра. Всичко — кожа, коса, нокти… Колкото ги имаше. Когато Коуди се върнеше, тя щеше да изглежда фантастично. Определено черна коприна. Оскъдно боди или елегантна риза.
Трябваше да вземе някакво вино. Каква, по дяволите, беше онази марка, за която й говореше той? Трябваше да се остави на милостта на продавача в магазина за алкохол зад ъгъла. И цветя. Абра стана и за пръв път от дни насам огледа спалнята си. Боже мили, трябваше да я разчисти. Свещи. Сигурно някъде имаше свещи. Увлечена от фантазиите си, започна да събира дрехи и обувки. Прекъсна я почукване. Тя хвърли всичко в гардероба и с трясък го затвори.
— Добре, добре, идвам. — Къде, по дяволите, бе халатът й? Намери го на топка под леглото и в движение навлече единия ръкав, докато тичаше към вратата. — Кой е?
— Познай от три опита.
— Коуди?
— От пръв път позна — похвали я той, докато Абра сваляше предпазната верига. Отвори вратата и го зяпна. Коуди се засмя и лениво плъзна поглед по нея.
Косата й бе вързана назад със скъсана връзка от обувка. Гримът, който си бе сложила за обеда с майка си, отдавна се бе изтрил. Халатът висеше отворен, а отдолу се виждаше огромната баскетболна фланела, която й стигаше до средата на бедрата.
— Здрасти, Червенокоске. Искаш ли да хвърлим по няколко коша?
СЕДМА ГЛАВА
Абра премигна, чудейки се дали това не бе мираж.
