Всичко бе ново и почти непоносимо силно. Абра нямаше нужда да мисли, да планира или да тълкува. Трябваше да действа само според собствените си потребности — потребности, които успешно бе пренебрегвала до първия път, когато го срещна.
Той изглежда разбираше и приемаше това. Точно както изглежда разбираше и приемаше нея. Никой досега не го бе правил. Не така.
Дали това бе любов, запита се тя, или само най-непреодолимо желание? Имаше ли значение? Усети, че пръстите му се вплитат в косите й, и затвори очи. Имаше значение. Прекалено много. Едно докосване — и се изкушаваше да захвърли всичко, в което вярваше, всичко, което бе планирала, само и само да я докосне отново.
Нямаше смисъл да отрича това, което изпитваше към него, и нямаше смелостта да помисли какво ли можеше да изпитва Коуди към нея.
Той я целуна по шията.
— Добре ли си?
— Не знам. — Честен отговор, каза си Абра и жадно пое въздух. — Мисля, че да. — Прокашля се и отвори очи. Бяха на пода, осъзна тя и се зачуди как бяха успели да го направят. — А ти?
— Чудесно. Стига да не трябва да мърдам през следващите една или две седмици. — Намести уютно глава до нея. — Още ли ми се сърдиш?
— Не ти се сърдех. — Следата от езика му по вече превъзбудената й кожа я накара да се размърда под него. — Просто исках нещата да са подготвени.
— Подготвени ли? — Коуди лениво се насочи към ухото й.
— Да. Планирах… — Думите отмряха, когато пръстите му докоснаха леко зърното на гърдата й. Започна да произнася името му, ала езикът му погъделичка нейния и думата свърши с въздишка.
— Изумително — прошепна той, когато от бавните й движения започна отново да се възбужда. — Абсолютно изумително.
Абра бе не по-малко изненадана от него, когато усети, че в нея отново се разгаряше страст..
По някое време през нощта паднаха на леглото, но не заспаха. Сякаш през няколкото седмици, през които се познаваха, се бе натрупала планина от желания и тази нощ се бе сринала върху тях. Нямаше музика, нямаше блясък на свещи, нито съблазън на коприна и дантела. Те се събраха без украшения, без илюзии.
Енергията се подхранваше от енергия, страстта от страст. През най-тъмния час на нощта пропаднаха в изтощен сън, само за да се събудят с първата светлина на зората, гладни за още. Страстта, макар и задоволявана отново и отново, си оставаше, докато, преплели ръце и крака, накрая заспаха.
Тя се събуди с огряно от слънцето лице и с празно до нея легло. Замаяно опипа с ръка завивките.
— Коуди? — Въздъхна, отвори очи и видя, че бе сама. Бързо се надигна и огледа стаята. Не можеше да го е сънувала, помисли си. Никой не може да сънува такова нещо. Потърка лицето си с ръце и се опита да мисли.
Можеше ли да я бе оставил? Можеше ли по някое време сутринта просто да си бе отишъл също толкова лесно, колкото бе дошъл? Ами ако бе така? Абра се облегна назад. Бяха казали никакво обвързване. Той бе свободен да идва и да си отива, когато поиска. Също като нея.
Ако се чувстваше нещастна, ако усещаше болка и празнота, само тя си бе виновна. Проблемът, помисли Абра, бе, че винаги искаше повече, отколкото имаше. Затвори очи и си напомни, че току-що й бе дадена една нощ, която никоя жена никога не би забравила. Ако това не бе достатъчно, проблемът бе в нея.
— Надявах се да се събудиш с усмивка на лице — обади се Коуди от вратата.
Тя бързо отвори очи и нервно придърпа изпомачкания чаршаф към гърдите си.
— Мислех, че си си отишъл.
Той се приближи, седна на леглото и й подаде чаша кафе.
— Къде да съм отишъл?
— Аз… — Почувствала се глупаво, Абра отпи от кафето и си опари езика. — Просто си си отишъл.
Очите му за момент потъмняха, после Коуди сви рамене:
— Още имаш много лошо мнение за мен.
— Не е това. Помислих, че имаш работа.
— Аха. — Той се намести и вдигна крак на леглото. Не помнеше някога да бе прекарвал нощ с жена, която да го бе карала да се чувства толкова лекомислен. И непохватен. Без да бърза, отпи. — Да знаеш, кафето ти е изветряло.
— Никога нямам време да го направя сутринта. — Тя отново пийна. Лек разговор. Това изглеждаше най-добрият начин, и най-безопасният. — Аз… Ъ-ъ-ъ… Бих ти предложила закуска, обаче…
— Знам. В кухнята няма нищо, освен един банан и кутия с царевичен чипс.
— Има и бисквити — смънка Абра.
— Аз ги помислих за камъни. — Коуди пъхна ръка под брадичката й. — Искаш ли да ме погледнеш?
Погледна го, а свободната й ръка неспокойно мачкаше чаршафите.
— Щях да взема някои неща, ако знаех, че се връщаш.
— Не мисля, че в момента става дума за бекон с яйца. Защо не ми кажеш какъв е проблемът, Червенокоске?
— Няма проблем. — Опитваше се да говори непринудено. Бе голям човек, напомни си тя. Като такава трябваше да може да се справи със следващата сутрин. Ала какво можеш да кажеш на пълна дневна светлина на един мъж, след като той те е отвел до най-тъмните дълбини на собствената ти страст? Едва ли можеше да му каже, че никой друг не й бе давал толкова много… Или вземал толкова много.
— Предпочиташ ли да си отида?
— Не. — Каза го прекалено бързо и се изруга наум. Дотук беше с лекия разговор, помисли Абра, и с имитирането на изисканост. — Слушай, не знам какво би трябвало да направя сега, какво да кажа и как да се държа. Нямам голям опит в такива неща.
— Така ли? — Той замислено взе кафето от ръката й и го остави настрани. — А колко си имала? — Това не бе въпрос, който знаеше, че ще зададе. Казваше си, че предишният й живот си бе просто неин предишен живот. Но искаше да разбере дали бе имало някой, който и да било, който бе изпитал същото, каквото изпита той тази нощ.
— Това не е шега.
Сграбчи я за раменете, преди да бе успяла да се измъкне от леглото.
— Аз смея ли се? Имам чувството, че съдиш за това, което става тук, по нещо, което е ставало преди. Това не ми харесва.
— Извинявай — отвърна тя сковано.
— Не е достатъчно добре. — Продължаваше да я държи, така че Абра не можеше да се измъкне. — Този мъж, който си е играл със сърцето ти… Кажи ми за него.
Тя почервеня от гняв и се опита да го избута.
— Мисля, че това не е твоя работа.
— Не мислиш правилно. Нищо ново.
Абра се мъчеше с последни сили да се овладее.
— Аз не съм те питала нищо за жените, с които си имал нещо общо.
— Не си, ала би могла да ме питаш, ако мислиш, че е важно. Аз мисля, че е важно.
— Е, не си прав. Не е важно.
Но бе важно. Виждаше го в очите й, чуваше го в гласа й. И двете го изкушаваха да бъде нежен с нея. Ако отговорът бе да я утеши, щеше да й предложи утеха. Ала понякога животът и любовта са груби.
— Ако това е вярно, защо тогава си разстроена?
— Не съм разстроена.
— Струва ми се, че си казахме да сме честни.
— Може и да сме си казали. И ти каза да не се ровим в минали връзки.
— Справедливо. — Коуди я изгледа спокойно. — Освен ако не се просмукват в тази. Ако ще бъда сравняван с някой, искам да знам защо.
— Искаш да чуеш за него? Добре. — Тя се отскубна, като издърпа със себе си чаршафа, за да се увие с
