леко. Абра потрепери, преминавайки през първия връх, после се понесе като перце.
Бе прелестна. Той бе виждал страстта и силата й, бе ги усещал, но не бе виждал, не бе докосвал нейната крехкост и откритостта й към любовта. Каквото и да бе чувствал преди, в огъня на страстта, то бе нищо в сравнение с интимността на даването. Тялото й течеше като поток под ръцете му, стопляше се като цвете под устните му. Когато тя промълви името му, звукът отекна в него и докосна нещо дълбоко скрито. Това бе единственият глас, който искаше някога да чува.
Прошепна й. Абра го чу, отговори, ала не можа да разбере думите. Наслагваха се възприятие върху възприятие, обвиваха я в пелени от удоволствие. Там бяха усещането за ръцете му, силата му, когато галеха кожата й. Там бе вкусът на устните му, когато търсеха нейните, този топъл опияняващ вкус. През клепачите й, прекалено натежали, за да ги отвори, се процеждаше слънчевата светлина, така че зрението й, както и съзнанието й, бяха една червена мъгла. Времето се въртеше, но това нямаше значение. За нея можеше да са минали и години, тя не би ги забелязала.
Усети докосването на косата му, долови аромата на кожата му. Ако на света имаше други неща, те бяха престанали да имат значение. Нямаше значение дали пада нощ или слънцето се издига, стига Коуди да бе с нея и да й показваше каква може да бъде любовта.
Когато проникна в нея, Абра въздъхна от удоволствие. Ала той продължаваше да се движи бавно, бавно, издигаше я нежно на гребена на вълната. Уловена в света, който Коуди й бе разкрил, тя се надигна да го посрещне, влезе в ритъма му и телата им се сляха.
Бяха дадени обещания, макар Абра да не го знаеше. Бе се създала връзка, твърда и здрава.
Той се мъчеше да се владее. Бе мислил, че през нощта го бе побъркала. И бе вярно. Сега, отстъпвайки, го бе отвела дори отвъд това. Мускулите му потрепериха, после се напрегнаха от сладостна, тъмна болка. Пулсът биеше във врата му като удари на чук. Отново я вкуси. Дъхът й прошепна в устните му и нейните устни се разтвориха в покана.
После тя отвори очи, ресниците й се повдигнаха в едно дълго плавно движение. Макар че нямаше да го знае, в този момент бе по-красива, отколкото когато и да било. Макар Абра да не го знаеше, от този момент Коуди бе изцяло и безвъзвратно неин.
Произнесе името му и заедно изкачиха върха.
ОСМА ГЛАВА
Оказа се, че не бе толкова трудно човек да бъде влюбен, мислеше Абра, докато вкарваше колата си в паркинга на Торнуей. Не трябваше да се държи по различен начин, да живее по различен начин, да бъде различна. От нея се искаше не толкова да промени живота си, колкото да го разтвори. Може би не си бе представяла, че може да направи дори това, ала Коуди й доказа, че не бе права. Заради това, дори само заради това винаги щеше да му бъде благодарна.
Ако можеше да го обича, без да променя същността си, не означаваше ли това, че когато дойдеше времето той да си замине, тя щеше да може да продължи както преди? Искаше да го повярва. Трябваше да го повярва.
Пресече с лека походка паркинга, като подрънкваше с ключовете в ръка. Слънцето не грееше наистина по-ярко тази сутрин. Абра знаеше това. Но в сърцето й то светеше по-златно, по-красиво, отколкото когато и да било преди.
Всичко бе въпрос на перспектива, каза си, докато вървеше през фоайето към асансьорите. Тя разбираше от перспективи, планиране и създаване на здрава конструкция.
Една любовна връзка можеше да бъде проектирана като всяко друго нещо. Те държаха един на друг, уважаваха се, беше им приятно заедно. Това бе солидна основа. И двамата обичаха строителството. Дори ако го обичаха от различен ъгъл, това бе вид основа. Оттук нататък бе въпрос на добавяне на стомана и подпори. След съботата и неделята, които бяха споделили, Абра бе уверена, че има напредък. Без да им пречи напрежението от работата, двамата бяха открили удоволствия в леглото и извън него.
Тя го харесваше. Може да бе елементарно, ала за нея бе откровение. Не ставаше дума само за желание, привличане, влюбване. Харесваше го като човек, харесваше го как мисли, как слуша. Не бе търсила от него приятелство, както не бе търсила и страст. За два дни бе открила, че можеше да има и двете.
Натисна копчето на асансьора и се усмихна, спомнила си как се бяха проснали на дивана и гледаха по телевизията фестивала на Кари Грант. Или как приготвяха заедно пица и курабийки с джинджифил. Или как се търкаляха в изпомачканото й легло в неделя следобед, зарязали чиниите от закуската, а по радиото свиреше джаз.
Коуди я бе направил щастлива. Това само по себе си бе повече, отколкото някога бе очаквала от един мъж. Когато дойдеше времето да си отиде от всичко това, щеше да може да погледне назад и да си спомни нещо прекрасно, което се бе случило в живота й.
Когато вратите на асансьора се отвориха, тя пристъпи напред и усети, че две ръце се обвиват около кръста й.
— Нагоре ли се качваш?
Вратите се затвориха и Коуди я завъртя към себе си и улови устните й със своите. Абра се държеше по начина, по който се бе надявал, че ще се държи. Отвръщаше на целувката по начина, по който бе имал нуждата да отвърне. Едва ли бе минал повече от час, откак я остави, за да отиде до хотела си да се преоблече за съвещанието, но му се струваше, че бяха минали дни.
Бе му влязла под кожата, мислеше той, докато притискаше гърба й към стената на кабината. По всякакъв начин, по всички начини му бе влязла под кожата. Едва започваше да прави планове как да се справи с резултатите.
— Хубав вкус имаш, Червенокоске. — Задържа се за момент над устните й и леко ги захапа, после се отдръпна да я погледне. — И лицето ти ми харесва.
— Благодаря. — Тя вдигна ръце да запази някакво осезаемо разстояние между тях. — Бързо дойде.
— Трябваше само да се преоблека. Можех да го направя и у вас, ако ми беше позволила да си донеса някои неща.
Абра не бе готова за това. Ако Коуди живееше там, ако наистина живееше там през следващите няколко седмици, апартаментът щеше да е прекалено празен, когато си заминеше. Тя се усмихна и вдигна очи да види докъде бе стигнал асансьорът. Още бяха на партера. Поклати глава и натисна копчето, за което и двамата бяха забравили.
— Не искам да се лишаваш от румсървиса и от този хубав малък басейн.
— Да. — Той знаеше, че Абра увърта. Независимо колко близки бяха станали, тя още не искаше да направи последната крачка. Изчака за момент да овладее недоволството си, после натисна бутона и спря асансьора между етажите.
— Какво правиш?
— Искам да те помоля нещо, преди да започнем работа. Лично е. — Плъзна пръст от шията до кръста й. — Доколкото си спомням, едно от правилата беше да не смесваме работата с удоволствието.
— Точно така.
— Вечеряй с мен.
Абра с дълга въздишка посегна да подкара отново асансьора. Коуди хвана ръката й, преди да бе успяла да стигне до бутона.
— Коуди, нямаше нужда да ме затваряш в асансьор, за да ме поканиш на вечеря.
— Значи ще дойдеш?
— Освен ако не съм заседнала между четвъртия и петия етаж.
— В моя хотел — добави той и поднесе ръката й към устните си. Както винаги, реакцията й му достави удоволствие. — И остани с мен тази нощ.
Фактът, че я бе помолил, вместо да го приеме за подразбиращо се, я накара да се усмихне.
— С удоволствие. В колко часа?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Тя се засмя и натисна копчето за етажа на Тим. Ала пулсът й още известно време щеше да бумти.
— Тогава по-добре да се залавяме за работа.
