Тим ги чакаше с поднос с кафе и бисквити, които Абра пренебрегна. Отне й само минутка да усети напрежението му, макар че той бе приветлив и сърдечен както винаги. Тя бе принудена да потисне нетърпението си, докато отново се изброяваха и обсъждаха подробностите на плановете. Ако до десет не стигнеше на строежа, щеше да изпусне поредната проверка.
Когато Тим извади една схема с диаграма на последователните дейности и оценяваните дати за завършването им, Абра се предаде и се облегна назад. Щеше да е късмет да стигне на работа до обед.
— Както виждате — говореше Тим, — взривните работи и основите са завършени по график. Това, с което започваме да закъсняваме, е покривът.
— Няма особен проблем. — Коуди запали цигара, докато гледаше схемата. — Вместваме се в разрешената отсрочка от двадесет процента. Всъщност, струва ми се, че закъснението е не повече от пет процента.
— Имаме още едно закъснение с водопроводната инсталация на здравния център.
— Не повече от един-два дни — вметна Абра. — Ще успеем да го наваксаме с бунгалата. С тази скорост курортът ще бъде построен и ще работи според нашия график.
Тим гледаше цифрите.
— Още не са минали и три месеца, откак строим, а вече сме натрупали почти десет процента закъснение. — Вдигна ръка, преди Абра да се бе обадила. — Към това се добавя и бюджетът. Ако не възприемем някакъв метод за икономии, ще го надхвърлим.
— Бюджетът не е по моята специалност. — Коуди си доля кафе, после напълни и чашата на Тим. Бе го видял да изпива три чаши през последния половин час. Рак става и от по-малко, помисли той. — Не е по специалността и на Абра. Но от моите сметки и като погледна списъка на нещата, които трябва да се правят, мога да ти кажа, че ще бъдеш колкото е възможно близко до бюджета.
— Коуди е прав. Нямаме особени спънки с този строеж. Работата върви по-гладко, отколкото по който и да било друг, по който съм работила досега. Ако сме надхвърлили някъде, например за покрива на басейна и за двойните прозорци в основната сграда, разликата е минимална. Мисля, че ти… — Замълча, защото телефонът иззвъня.
— Извинете ме. — Тим вдигна слушалката. — Джули, казах ти да не ме свързваш, докато… О… Да, разбира се. — Тим дръпна възела на вратовръзката си и посегна към кафето. — Да, Марси. Не още. Имам съвещание. — Пое дълбоко въздух, докато слушаше. — Не, нямаше време. Знам. — Глътна голяма глътка кафе. — Ще го направя. Днес следобед. Да, да, обещавам. Ти… — Замълча и разтри врата си. — Добре, това е добре. Ще ги погледна, като се върна вкъщи. Към шест. Не, няма да забравя. Дочуване. — Остави слушалката. Когато се обърна отново към тях, Абра помисли, че усмивката му бе малко насилена. — Извинете за прекъсването. Следващия месец планираме едно малко пътуване и Марси много се вълнува. — Хвърли един разсеян поглед на диаграмата. — Какво казваше?
— Щях да кажа, че според мен ще си много доволен как върви работата. — Абра спря за момент. Не бе сигурен, че Тим я слуша.
— Сигурен съм, че си права. — Тим пое дълбоко въздух и се усмихна лъчезарно на двамата. — Искам да съм сигурен, че нещата са под контрол. — Заобиколи бюрото. — Знам, че ви отклонявам от работата ви, затова няма да ви задържам повече.
— Имаш ли някаква представа за какво беше всичко това? — попита Коуди, когато Тим затвори вратата зад тях.
— Не съм сигурна. — Абра замислено тръгна към асансьорите. — Сигурно има правото да е нервен. Това е първата голяма работа, с която се е заел сам. Всичко друго, което е правил, вече беше започнато, когато баща му почина.
— Торнуей има добра репутация — отбеляза той, когато влязоха в асансьора и поеха надолу. — Какво е мнението ти за Торнуей младши?
— Не искам да го кажа. — Тя се загледа в стената на кабината, притеснена от съвещанието. — Бях много близка с баща му. Наистина го обичах. Той познаваше строителния бизнес отвътре, от всеки ъгъл и беше… Чувствах го близък, ако разбираш какво имам предвид.
— Разбирам.
— Тим не е като баща си, ала сравнението е тежко.
Пресякоха фоайето и тръгнаха заедно към паркинга.
— Колко мислиш, че е заложил на тази работа?
— Много. Може би прекалено много. — Абра присви очи срещу слънцето, обмисляйки проблема. — Ала не вярвам да е толкова безразсъден, че да рискува с нещо от този мащаб. Неустойките са страшни, това знам. — Намръщи се и бръкна за ключовете си. — Достатъчни, за да вземат страха на когото и да било. Но пък ако работата бъде свършена предсрочно, има награда.
— Значи той прекалено много разчита на наградата. — Коуди сви рамене и се облегна на колата на Абра. — Струва ми се, че тази негова жена му излиза доста скъпо.
Тя изсумтя презрително:
— Така ли се говори за нечия жена?
— Просто наблюдение. За малката огърличка, която носеше онази вечер, старият Тим трябва да се е изръсил с пет или шест хиляди.
— Хиляди? — Абра спря на вратата на колата си. — Сериозно?
— Ти си ужасно сладка — засмя се той.
Тя едва не се нахвърли върху него, ала любопитството надделя.
— Не, наистина ли?
— Жени като нея не носят евтини имитации.
— Предполагам — измърмори Абра. Но пет хиляди… — Това просто не можеше да си го представи. С толкова пари можеше да се купи почти цяла кола. Или някакви мебели. Или… Можеше да измисли поне десетина начина пет хиляди долара да се изхарчат по-разумно, отколкото за нещо, което една жена да носи около врата си.
— За какво мислиш?
— Че той трябва да е луд. — Тя нехайно размърда рамене: — Но пък човек има право да си харчи парите както му харесва.
— Може би го смята за вложение. — Като видя озадачения й поглед Коуди си спомни за вечерта у Торнуей и за откровената и недвусмислена покана на Марси. — Може да се каже, че някои жени имат нужда от доста големи стимули, за да останат с един мъж.
Понеже това я накара да си помисли нещо неприятно и може би нечестно за Джеси, Абра реши да прекрати темата.
— Е, това си е негов проблем. Във всеки случай, нямаме време да стоим тук и да клюкарстваме за Тим и жена му.
— Просто предположения. — Ала той също спря. — Слушай, трябва да спра по пътя към службата. Можеш ли да караш след мен?
Тя погледна часовника си.
— Да, но защо…
— Искам нещо да взема. Ще те помоля да ми помогнеш. — Целуна я и седна зад кормилото.
Десет минути по-късно Абра спря зад него пред сервиза за автомобилни гуми.
— Какво ще вземеш оттук?
— Нов костюм. А ти какво си помисли? — Измъкна я от колата и я вкара през вратата.
— Сервизът бе море от гуми — камерни, безкамерни, радиални. Миришеше на гума и на грес. Зад изподрания щанд, затрупан с дебели каталози, стоеше плешив мъж с очила за четене.
— Добро утро — надвика той съскането на помпи и крикове. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Виждате ли това? — Коуди се обърна и посочи през прозореца към колата на Абра. — Гуми, всичките плюс резервна.
— Но аз… — Преди тя да бе успяла да довърши, продавачът вече прелистваше каталозите. Бе оценил колата й с един поглед.
— Имаме някои модели на много добра цена.
— Искам най-доброто — заяви Коуди и очите на продавача светнаха зад прашните стъкла.
