— Подарък ми е. — Абра се усмихна, когато майка й започна да се върти пред огледалото, хванала огърлицата пред себе си. — Хубава е, нали?
— Тя е много повече от хубава.
— Наистина ми харесва.
— Не мисля, че трябва да я оставяш така да се търкаля.
— Тук някъде беше кутията й. — Абра започна да рови. — Мисля да я сложа тази вечер.
— Ако беше моя, изобщо нямаше да я свалям. Каза, че е подарък. — Джеси се обърна от огледалото. — От кого?
— От един приятел.
— Хайде, Абра.
Увъртането само го правеше да изглежда като нещо, което не беше, напомни си Абра.
— Коуди ми го донесе от Сан Диего — отвърна тя безгрижно.
— Ами… — Джеси пусна огърлицата от едната си ръка в другата като поток от звезди. — Знаеш ли, миличка, такъв подарък един мъж дава на жена си. Или на любимата си.
Абра усети, че се изчервява, и се зае да разресва косите си.
— Просто подарък от приятел и колега.
— Колегите не подаряват на колежките си диамантени огърлици.
— Глупости, те не са истински.
Джеси мълча цели три удара на сърцето.
— Единствената ми дъщеря, и с такъв огромен пропуск в образованието.
Абра развеселено се огледа.
— Диамантите са бели, а тези не са. Все едно, глупаво е да се мисли, че той би ми подарил диаманти. Това е едно красиво герданче с лъскави цветни камъчета.
— Абра, ти си много добър инженер, но аз понякога се тревожа за теб. — Джеси взе чантата си и извади оттам пудриерата. — Стъкло — обяви тя и показа огледалото на капака. — Диаманти. — Драсна с камъка по огледалото и го подаде на Абра.
— Надраскано е — произнесе Абра бавно.
— Разбира се, че ще е надраскано. Диамантите драскат стъклото. А тези тук са около пет карата. Знаеш ли, не всички диаманти са бели.
— О, Боже мой!
— Не би трябвало да изглеждаш ужасена. — Абра бе замръзнала от ужас и майка й закопча огърлицата около врата й. — Би трябвало да изглеждаш доволна. Знам, че аз съм доволна. Леле, страхотно ти стоят.
— Те са истински — прошепна Абра. — А аз мислех, че са само красиви.
— Тогава ми се струва, че е по-добре да се приготвиш, за да можеш да отидеш да му благодариш както трябва. — Джеси я целуна по бузата. — Повярвай ми, миличка, да приемеш нещо истинско е също толкова лесно като да приемеш имитация. Това поне го знам.
Започваше да се нервира, докато я чакаше. Не бе човек, който следи всяка минута, ала през последните десет минути отново и отново поглеждаше към часовника си. Минаваше осем. Както си представяше, Абра трябва да бе успяла да си стигне вкъщи, да хвърли някои неща в една чанта и да е пред вратата му в осем без петнадесет.
Къде тогава се губеше?
Полудяваш, каза си той, отпусна се в един фотьойл и си запали цигара. Може би това бе нормалното поведение на един влюбен мъж. Би искал да мисли така. По-добре, отколкото да се чуди дали не бе първият и последният, който излиза от нерви.
Правеше всичко точно по начина, по който тя искаше. На работа се държеше съвсем делово. Фактът, че на два пъти едва не се разкрещяха един на друг, би трябвало да го успокои. Поне не бе изгубил артистичното си виждане. Все още в момента, в който Абра нахлупеше каската си, я мислеше за противен досаден инженер.
Но сега бе извънработно време и Коуди мислеше само за нея.
Бе толкова красива, когато спеше. Мека, уязвима, спокойна. Гледа я в неделя сутринта, докато не се сдържа и я докосна. Дори бе очарован — Господ да му е на помощ — от хаоса в нейния апартамент. Харесваше му начина, по който тя вървеше, начина, по който седеше, начина, по който се изправяше лице в лице с него, когато започваше да вика.
С две думи, реши той, бе затънал. Затова когато се почука, стигна до вратата за три секунди.
Успокои се в секундата, в която я видя.
— Струваше си.
— Кое?
— Чакането. — Хвана я за ръката и я вмъкна вътре. Преди да наведе глава за целувка, забеляза израза в очите й. — Нещо не е ли наред?
— Не съм сигурна. — Абра мина внимателно край него. Близо до вратата на терасата имаше подредена маса със свещи, които чакаха да бъдат запалени, и вино, изстудено и готово да бъде отворено. — Много е хубаво.
— Можем да поръчаме когато поискаш. — Взе чантата й и я остави настрани. — Какъв е проблемът, Червенокоске?
— Не знам дали има… Добре де, има, ала вероятно е само за мен. Ако имах някаква представа… Обаче аз не знам кой знае какво за тези неща и тогава не разбрах какво е това. Сега, когато разбирам, не знам какво да правя.
— Аха. — Коуди седна на дивана и й направи знак да дойде при него. — Защо не ми го кажеш пак, като добавиш и подробностите?
Тя седна до него и здраво стисна ръце в скута си. Всяко начало е трудно и това не правеше изключение.
— Добре. За това. — Разплете ръце, колкото да докосне диамантите около шията си.
— Огърлицата? Мислех, че я харесваш.
— Харесвах я. Харесвам я. — Отново щеше да започне да говори несвързано. Абра пое дълбоко въздух. — Прекрасна е, обаче аз мислех, че е стъкло или… Не знам, някои от тези изкуствени камъни. Майка ми мина преди малко. Тя заминава за Лае Вегас с господин Барлоу.
Той разтърка слепоочията си, мъчейки се да следи нишката.
— И това ли е проблемът?
— Не, поне не този проблем. Майка ми каза, че това са диаманти, нищо че не са бели.
— И бижутерът така ми каза. Е, и какво?
— Какво ли? — Абра обърна глава и го погледна. — Коуди, ти не можеш да ми подаряваш диаманти.
— Добре, чакай малко. — Той се облегна назад, обмисляйки. Спомни си реакцията й на подаръка, нейното удоволствие, вълнението й. Това го накара да се усмихне, още повече сега, когато разбираше, че тогава го бе мислила само за стъклена дрънкулка. — Интересна жена си ти, Уилсън. Беше щастлива като птичка, когато мислеше, че е нещо евтино от супера.
— Не мислех точно това, просто помислих, че е… — Тя замълча и въздъхна измъчено. — Никога не съм имала диаманти.
— Харесва ми, че аз съм ти подарил първите. Гладна ли си?
— Коуди, ти не ме слушаш.
— Откак си дошла, не съм правил нищо друго, само те слушам. Бих предпочел да те захапя за врата, но се въздържам.
— Опитвам се да ти кажа, че не знам дали е правилно да задържа това.
— Добре, ще си го взема обратно. — Посегна да разкопчае огърлицата.
— Ала аз си го искам — смотолеви Абра и се намръщи.
— Моля? — Трудно му бе да скрие усмивката в гласа си, но той успя. — Каза ли нещо?
— Казах, че си го искам. — Отвратена от себе си, тя скочи и закрачи. — Знам, че трябва да ти го върна.
