— Добре. — В гласа на Абра нямаше обич, само грубо отхвърляне. — Приятно пътуване.
Коуди отиде да отвори вратата и докосна рамото на Джеси, преди да бе излязла.
— Най-добри пожелания, Джеси.
— Благодаря. — Джеси беше благодарна, че офисът ще е празен, когато отиде, за да се наплаче на воля. — Грижи се за нея, а? — прошепна тя и излезе.
Той затвори вратата, обърна се и видя, че Абра стои точно на същото място.
— Малко беше груба с нея, не мислиш ли?
— Ти не се бъркай. — Щеше да изфучи в спалнята, ала той я хвана за ръката.
— Не си и въобразявай. — Бе скована като лед и също толкова студена. Освен очите й. Те кипяха от емоции. — Какъв е проблемът, Абра? Не ти ли минава през ума, че майка ти има правото да се омъжи за когото пожелае?
— Абсолютно. Тя винаги е имала това право. Искам да се приготвя за работа и да тръгвам.
— Не. — Коуди продължаваше да я държи здраво. — Никъде няма да ходиш, нито на работа, нито където и да било другаде, докато не си го изкараш.
— Добре. Искаш да си го изкарам, така ли? Ще си го изкарам. — Той чу отчаянието под гнева и отпусна ръка. — Винаги е същото, отново и отново. Първо бил Джек, баща ми. Умрял, преди да навърши двадесет и пет години. — Освободи се от хватката му и грабна една снимка от масата. — Бил любовта на живота й, ако я слушаш какво говори.
— Минало е много време — отбеляза Коуди внимателно, опипвайки почвата. — Джеси има правото да продължи да живее.
— О, тя това и прави. На пълна скорост. Съпруг номер две. Боб. — Измъкна друга снимка. — Аз бях… Може би шестгодишна, когато мама реши, че е свободна да се омъжи за него. Това продължи две, може би три години. Трудно ми е да ги помня всичките. — Пусна двете снимки и взе друга. — После имаме Джим. Да не забравяме Джим, съпруг номер три. Сега, преди него имаше трима-четирима други, но с тях тя не стигна до женитба. Джим въртеше магазин. Запознали се над един кашон безалкохолни и шест месеца по-късно бяха вече женени. И горе-долу толкова останаха заедно. Джеси всъщност не брои Джим. Не си направи труда да задържи името му. После беше Бъд. Добрият стар Бъд Питърс. Май нямам негова снимка, ала това е Джеси в деня на сватбата им. — Абра измъкна снимката, като преобърна няколко други. — Бъд продаваше обувки и обичаше да се мотае вкъщи. Не би подпалил света, но аз го харесвах. Предполагам, че Джеси също го е харесвала, защото прекараха седем години заедно. Това е рекорд. — Тя остави снимката. — Добрият стар Бъд Питърс държи рекорда.
Коуди започна леко да масажира раменете й.
— Това си е нейният живот, Червенокоске.
— Това беше и моят живот — възрази Абра разгорещено. — По дяволите, беше и моят живот. Имаш ли представа какво е никога да не знаеш какво ще е последното име на майка ти или кой „чичко“ ще бъде следващият ти пастрок? В коя къща или апартамент ще живееш, в кое училище ще учиш…
— Не. — Той помисли за здравия и стабилен брак на родителите си, за сплотеното им семейство. — Не, не знам. Ала ти сега си голяма жена. Бракът на майка ти не би трябвало да те засяга.
— Всичко се повтаря, отново и отново. Не разбираш ли? Виждала съм я да се влюбва и разлюбва по- често от гимназистка. И всеки път, когато се жени или развежда, казва все едно и също. Че така ще е най- добре за всички нас. Но никога не беше най-добре, не и за мен. А сега идва тук да ми каже за това, след като вече е свършено. Винаги чувам за тези неща, след като жребият е хвърлен.
Коуди я стисна по-силно.
— Ако не е можела да преценява, това не значи, че не те обича.
— О, обича ме. — Жлъчта бе изляна и Абра се чувстваше празна. Гласът й угасна, с него и съпротивата й. — По свой си начин. Просто никога това не е бил начинът, който ми е бил нужен. Всичко е наред. — Тя се отдръпна. Сълзите, които заплашваха да избликнат, вече бяха овладени. Абра също. — Прав си. Аз реагирам прекалено остро. Когато се върнат, ще поговоря с нея, и с двамата. — Отметна назад косата си. — Извинявай, Коуди. Изкарах си го на теб.
— Не, просто го изкара навън.
— Сигурно това е глупаво. И егоистично.
— Не е. Просто е човешко. — Той я погали по бузата, като се чудеше колко ли силно я бяха наранили детските й години и колко ли следи бяха оставили. — Ела тук. — Привлече я в прегръдките си и просто я задържа, докато тя се отпусна в ръцете му. — Луд съм по теб.
Не можа да види емоциите, които прелетяха през очите й.
— Наистина ли?
— Абсолютно. Мислех си, че когато нещата тук се наредят, трябва да дойдеш на изток… За малко — добави Коуди, за да не я подплаши. — Можеш да погледнеш къщата, която строя, и да се заяждаш с мен за проекта. Да видиш океана.
Ако отидеше на изток с него, щеше ли някога да може да си тръгне? Не искаше да мисли за това, за раздели и сбогувания.
— Мисля, че това би ми харесало. — С въздишка отпусна глава на рамото му. — Искам да ми покажеш океана. А аз още не съм успяла да ти покажа пустинята.
— Бихме могли днес да се измъкнем.
Абра се усмихна във врата му и се отдръпна. Бе й помогнал. С това, че бе до нея и можеше да се опре на него, й бе помогнал да се изправи отново.
— Не мисля. Няма да е правилно да изоставя курорта на новия съпруг на майка ми.
Докато стигнаха до строежа, Абра бе в много по-добро разположение на духа. Без Коуди — без това, че просто бе до нея — тя знаеше, че можеше дни наред да ходи сърдита и потисната. Той й действаше добре. Чудеше се как да му каже колко добре, без да насилва отношенията им.
Засега изглеждаше, че правилата, които бе определила, напълно го удовлетворяваха. Нямаше никакви обещания, никакви разговори за бъдещето, никакви преструвки за щастие до края на живота. Поканата да го посети на изток бе достатъчно приятелска, така че Абра чувстваше, че бе безопасно да я приеме.
Сега, както често се случваше на строежа, тя тръгна в една посока, Коуди в друга. По-късно щяха да споделят нощта.
Бе започнала да разчита на това, да зависи от това, мислеше Абра, докато вървеше към бунгалата. Това не беше разумно, не беше безопасно, но пък трябваше да има и известен риск.
— Добър ден, Тъни — кимна тя на бригадира на електротехниците, после опря ръце на кръста и огледа скелета на бунгалата. — Как върви?
— Много добре, госпожице Уилсън. — Той изтри уста с опакото на ръката си. Бе едър мъж, почти дебел, и се потеше обилно. Докато гледаше Абра, извади една носна кърпа и избърса лицето си. — Мислех, че още сте заета в здравния център.
— Исках да проверя нещата тук. — Тя се приближи. Тъни вървеше плътно до нея. — Мислите ли, че електрическата инсталация ще бъде завършена в срок? Торнуей е малко притеснен.
— Да, разбира се. Искате ли да погледнете тези блокове там? — Посочи към един участък от другата страна на бъдещия двор. — Дърводелците добре напредват.
— Аха. — Тъй като още не можеше да намери време да огледа един цял участък, Абра продължи напред. — Не съм проверила… По дяволите! — Удари крака си в парче навита жица. — Тук трябва да се оправи. Инспекторът по безопасност на труда ще ни извива ръце заради това.
Щеше да посегне сама да вдигне жицата, ала Тъни я изпревари.
— Трябва да внимавате. — Хвърли жицата в кофата за боклук.
— Да. Тази доставка сега ли пристигна? — Абра посочи към трите макари тел. — Докато доставките ни изпреварват, сме добре. — Разсеяно се облегна на една от макарите.
Харесваше й видът на строежа, харесваше й пръстенът от хълмове и плата, създаден от времето и природата, насред който израстваше плодът на човешкото въображение и пот. Това за нея бе строителството. Това я бе привлякло. Когато човек може да застане под широкия купол на небето и да види напредъка, истинския напредък, това му носи надежда и удовлетворение.
Макар още да не му го бе казала, започваше да вижда и да разбира идеята на Коуди. Една малка магия, една малка фантазия тук, на едно от най-суровите и красиви места в страната. Все още по хълмовете имаше
